Децата на капитан Грант

— Но тия туземци — запита живо леди Гленарван — дали са?…

— Успокойте се, госпожо — отговори ученият, който разбра мисълта на леди Елена, — тия туземци са диви, груби, те стоят на най-долното стъпало на човешкото развитие, но нравите им са меки и не са кръвожадни като съседите си от Нова Зеландия. Ако корабокрушенците от „Британия“ са попаднали в техен плен, повярвайте ми, животът им не е бил заплашван нито за момент. Всички пътешественици са единодушни в твърдението си, че австралийците се ужасяват от проливането на кръв и че много пъти са намирали в тяхно лице верни съюзници, за да отблъснат нападенията на каторжниците, които от своя страна, са били действително жестоки.

— Чувате ли какво казва господин Паганел — поде леди Елена, като се обърна към Мери Грант — Ако вашият баща е в ръцете на туземците, нещо, за което се загатва и в документа, ние ще го намерим.

— А ако е загубен в тази огромна страна? — отговори девойката, като погледна въпросително Паганел.

— Какво от това! — провикна се географът с увереност. — Ние пак ще го намерим! Нали, приятели мои?

— Разбира се — отговори Гленарван, който искаше да даде на разговора по-весел обрат. — Аз не допускам, че е възможно да се загубиш…

— Нито аз — отвърна Паганел.

— А Австралия голяма ли е? — запита Робърт.

— Австралия, момчето ми, заема площ от около седемстотин седемдесет и пет милиона хектара, което се равнява на четири пети от Европа.

— Толкова много — каза майорът.

— Да, Мак Набс, с приблизителност до един ярд. Не мислите ли, че такава страна има право да носи името „континент“, което й дава документът?

— Без друго, Паганел.

— Ще добавя — поде ученият, — че малко са пътешествениците, които са изчезнали в тази просторна страна. Мисля дори, че Лейхарт е единственият, за чиято съдба не се знае нищо, при все че малко преди заминаването ми бях уведомен в Географското дружество, че Мак Интайр смятал, че е попаднал на следите му.

— Нима всички области на Австралия не са изследвани? — запита леди Гленарван.

— Не достатъчно, госпожо — отговори Паганел. — За този материк се знае толкова, колкото и за вътрешността на Африка. А предприемчиви пътешественици не са липсвали. От 1606 година до 1862 година повече от петдесет изследователи са работили както във вътрешността, така и по бреговете на Австралия, за да я проучат.

— О, петдесет! — каза майорът недоверчиво.

— Да, Мак Набс, точно толкова. Аз говоря за моряците, които, рискувайки да плават по непознати води, са очертали границите на Австралия, а също и за пътешествениците, които са се опитвали да прекосят материка.

— Все пак петдесет е силно казано — отвърна майорът.

— Ще отида и по-далеч, Мак Набс — поде географът, раздразнен, че му се противоречи.

— Идете по-далеч, Паганел.

— Ако не ми вярвате, ще ви изброя тия петдесет имена без колебание.

— О! — каза спокойно майорът. — Това са те, учените! В нищо не се съмняват.

— Майоре — каза Паганел, — залагате ли карабината си марка „Пърдей Мур и Диксън“ срещу моя далекоглед „Секретан“?