Печатът
- Автор: Сорти Франческо, Мональди Рита
- Серия: Ато Мелани #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Христо Хаджитанев-младши
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Печатът». Краткое содержание книги:
Септември 1683 година. Турците са пред вратите на Виена. Съдбата на християнска Европа зависи от изхода на обсадата. Над Рим, сърцето на християнския свят, града, приютил Светия престол, е надвиснала заплаха от чума.
Един от гостите на странноприемницата „При оръженосеца“ умира при неизяснени обстоятелства. Обявена е карантина, вратите на странноприемницата са заковани от градските стражи, и постоянните й обитатели — хора от всякакви възрасти, с най-различен произход и професии, се превръщат в затворници. Един от посетителите, абат Мелани — таен агент на крал Луи XIV, се заема да изясни множеството загадки, в които са замесени по някакъв начин обитателите на странноприемницата. От какво е починал възрастният французин — от чума или от отрова? И кой е той всъщност? Какви сенки от миналото укриват останалите обитатели?
Абат Мелани тръгва по следите на една страшна тайна — през катакомбите на Рим, забранени астрологически печатници и кабинети на алхимици. Младият прислужник в странноприемницата става помощник на абата в неговите издирвания — така пред очите на наивното момче се разкрива драматичната тайна история на седемнайсети век, коварствата и интригите в кралските дворове на Европа. Пороците, омразата и амбицията на политиците се преплитат в пъстра картина на епохата — с търсенията на възвишени духове, с красотата на бароковата музика, с изяществото на литературата и поезията, въплътила надеждите и страховете на хората от онова преломно столетие.
Вратата (която всъщност трябваше да затворя по-внимателно) се отвори със скърцане. Обърнах се за миг, колкото да забележа как една сянка бързо се скрива зад стената.
Скочих, за да изненадам неканения посетител и излязох в коридора. Забелязах някакъв силует на няколко крачки от вратата. Беше Девизе, който държеше в ръка китарата си.
— Вече спях — казах аз възмутено, — а и Кристофано забрани да излизаме от стаите си.
— Виж — каза той и посочи към пода, където бе поводът за неговото посещение.
Мигновено си дадох сметка, че ходя по килим от хрускащи трошици, чието постоянно шумолене бе съпътствало стъпките ми от момента, в който станах от леглото. Поставих длан на пода.
— Изглежда, че е сол — каза Девизе.
Поднесох една от трошиците към езика си.
— Точно сол е — потвърдих притеснено, — но кой я е поръсил на земята?
— Според мен е бил… — каза Девизе, но докато изричаше името, ми подаде китарата и последните му думи потънаха в тишината на нощта.
— Какво казахте?
— Това е за теб — каза той с тънка иронична усмивка, връчвайки ми инструмента, — понеже ти харесва как свиря.
Бях трогнат. Не бях убеден, че бих успял да възпроизведа с помощта на тези тънки корди някакъв приятен звук, или дори някоя нежна, приятна за ухото мелодия. Защо пък да не опитам направо с онази вълшебна мелодия, която бях чул да изпълнява музикантът-французин? Реших веднага да пробвам, така, пред него, макар да знаех, че със сигурност се излагам на неговите подигравки. Вече разучавах акордите с лявата ръка, докато с другата изпитвах деликатната упоритост на струните на инструмента, така обичан от Всехристиянския крал, когато бях прекъснат от едно колкото познато, толкова и неочаквано докосване.
— Дошъл е при теб — рече Девизе.
Един красив котарак с тигрова окраска и зелени очи, молещ се за малко храна, се въртеше около мен и просеше храна, търкайки с нежна настойчивост опашката си в прасеца ми. Бях още по-притеснен от това непредвидено посещение. Ако котаракът се беше промъкнал в странноприемницата, казах си, то вероятно съществуваше някакъв друг път за контакт с външния свят, който абат Мелани и аз все още не бяхме открили. Вдигнах очи, за да споделя мислите си с Девизе. Беше изчезнал. Някой разтърси леко рамото ми.
— Не трябваше ли да се заключиш?
Отворих очи. Бях в леглото си. От съня ме бе изтръгнал Кристофано, който настояваше да приготвя и да разнеса вечерята. Без ентусиазъм и още сънен, се откъснах от моите съновидения.
След като подредих набързо кухнята, приготвих супа от ангинар в бульон от чирози с добър зехтин, лук, грах и маруля, увита в резенчета свинско. Добавих по едно дебело парче сирене и половин фолиета разредено с вода червено вино. Върху всичко, както си бях обещал, посипах обилно канела. Самият Кристофано ми помогна да разнеса яденето, заемайки се лично да нахрани Бедфорд, докато аз трябваше да раздам вечерята на всички останали и преди всичко да помогна на моя господар.
Когато свърших да храня Пелегрино, почувствах осезателната нужда от малко свеж въздух. Дългите дни, прекарани на затворено най-вече в кухнята със закованата врата и решетката на прозореца, между парите на готвещите се ястия, които постоянно се виеха над печката, стягаха гърдите ми. Затова реших да отида за малко в моята стаичка. Отворих прозореца, който гледаше към уличката, и се подадох навън: през този слънчев следобед от края на лятото навън нямаше жива душа. Единствен часовият се прозяваше лениво, гален от слънцето, на ъгъла с „Улицата на Мечката“. Опрях лакти на перваза и поех дълбоко дъх.