Спиращият войната

— О, скъпа Блашуивър! Беше направо трагично!

Лайтсонг повдигна вежда. Мърсистар беше пищна и сластна жена, в удивителен контраст с Блашуивър. И двете, разбира се, бяха съвършени примери за женска красота. Блашуивър просто беше от тънкия — и същевременно цицест — тип, докато Мърсистар беше от закръгления — и същевременно също цицест — тип. Мърсистар се беше изтегнала на плюшен диван и няколко от слугите й й вееха с големи палмови листа.

Мърсистар нямаше дискретния усет за стил на Блашуивър. Съществува едно такова умение — да избереш ярко облекло, без да прекрачиш границата на крещящото. Самият Лайтсонг не го притежаваше — но имаше слуги, на които беше присъщо. Мърсистар явно дори не знаеше, че такова умение съществува.

„Въпреки че оранжевото и златното определено не са най-лесните цветове, които можеш да носиш с достойнство“, помисли Лайтсонг.

— Мърсистар, скъпа — заговори мило Блашуивър. Един от слугите й донесе тапицирано столче и го пъхна под Блашуивър, докато тя сядаше до лакътя на Мърсистар. — Мога да разбера как се чувстваш.

— Можеш ли? Можеш ли наистина? Това е ужасно. Някое… някое мерзко същество се е промъкнало в палата ми, излъгало е слугите ми! В дома на богиня! Кой би направил такова нещо?

— Всъщност трябва да е бил побъркан — опита се да я утеши Блашуивър.

Лайтсонг стоеше до тях и се усмихваше съчувствено, стиснал ръце зад гърба си. Над двора и през павилиона духаше прохладен следобеден ветрец. Някои от градинарите на Блашуивър бяха донесли цветя и дървета около павилиона и въздухът бе изпълнен с богатия им аромат.

— Не мога да го разбера — каза Мърсистар. — Пазачите на портите уж трябва да предотвратяват такива неща, нали?! Защо имаме стени, щом разни хора могат просто да влязат с взлом в домовете ни? Просто вече не се чувствам в безопасност.

— Сигурна съм, че пазачите ще са по-усърдни в бъдеще — успокои я Блашуивър.

Лайтсонг се намръщи и погледна към палата на Мърсистар, където слугите бръмчаха като пчели около разбунен кошер.

— Какво е търсил натрапникът според вас? — каза той повече на себе си. — Произведение на изкуството може би? Има търговци, които може много по-лесно да се ограбят, разбира се.

— Може да не знаем какво искат — каза хитро Блашуивър, — но поне знаем нещо за тях.

— Нима? — Мърсистар се надигна.

— Да, скъпа — каза Блашуивър. — Само някой без никакво уважение към традиция, благоприличие или религия би дръзнал да нахлуе в дома на бог. Някой нецивилизован. Непочтителен. Невярващ…

— Идрианец ли? — попита Мърсистар.

— Питала ли си се изобщо, скъпа — каза Блашуивър, — защо изпратиха най-малката си дъщеря на Бога крал, вместо най-голямата?

Мърсистар се намръщи.

— Така ли?

— Да, скъпа.

— Това е доста подозрително, нали?

— Нещо става в Двора на боговете, Мърсистар — каза Блашуивър и се наведе към нея. — Може да настъпят опасни времена за Короната.

— Блашуивър — намеси се Лайтсонг. — Една дума, ако обичаш?