Спиращият войната

Дент поклати глава.

— Трудно ще е да се уреди, трудно ще е да не се вдигне шум и ще е трудно да ви пазим. Тези срещи, които вече имахме — всички те бяха в контролирани райони. Ако искате да се срещнете с хора от простолюдието, това няма да е възможно.

Тя кимна, после каза:

— Все едно, искам да го направя. Трябва да направя нещо, Дент. Нещо полезно. Това, че се показвам пред тези твои връзки, помага. Но трябва да направя нещо повече. Ако предстои война, трябва да подготвим тези хора. Да им помогнем някак.

Вдигна очи и се загледа към прозорците. Буцата стоеше в ъгъла, където го беше оставила Бижутата. Вивена потръпна и извърна поглед.

— Искам да помогна на сестра си. И искам да съм полезна на народа си. Но не мога да се отърва от чувството, че не правя кой знае какво за Идрис, докато стоя в града.

— По-добре е, отколкото да си идете — каза Дент.

— Защо?

— Защото ако си идете, няма да има кой да ми плаща.

Тя завъртя очи.

— Не се шегувам — каза Дент. — Наистина обичам да ми се плаща. Само че има и по-сериозни причини да останете.

— Например? — попита тя.

Той вдигна рамене.

— Зависи. Вижте, принцесо, не съм човекът, който ще ви даде гениален или особено прозорлив съвет. Аз съм наемник. Вие ми плащате, посочвате ми, отивам и мушкам това-онова. Но според мен да се върнете в Идрис е глупаво. Там няма да можете да направите нищо освен да си седите и да бродирате. Баща ви си има други наследници. Тук бихте могли да се окажете общо взето безполезна. Но там ще сте напълно излишна.

„Трудно се води разговор с този човек.“ Вивена поклати глава. Все пак думите му й се сториха донякъде утешителни. Усмихна се и се обърна.

И видя, че Буцата е застанал точно до стола й.

Извика уплашено, дръпна се и едва не падна. Дент скочи мигновено, Тонк Фах също.

Вивена се надигна и залитна, полите й се заплетоха в краката й. Притисна ръка на гърдите си, за да успокои разтуптяното си сърце. Безжизненият стоеше като статуя и я гледаше.

— Прави го понякога — каза с кикот Дент, но прозвуча някак фалшиво. — Просто така, приближава се до хората.

— Сякаш са му любопитни — добави Тонк Фах.

— Не могат да са любопитни — възрази Дент. — Нямат никакви чувства. Буца. Върни се в ъгъла.

— Не — каза Вивена разтреперана. — Прати го в мазето.

— Но стълбите…

— Веднага! — сопна се Вивена и косата й почервеня по краищата.

Дент въздъхна.

— Иди в мазето, Буца.

Безжизненият се обърна и тръгна към вратата в дъното. Щом заслиза по стъпалата, Вивена чу леко изскърцване, но съществото успя да слезе невредимо, ако се съдеше по звука от стъпките му. Тя седна отново и се помъчи да се успокои.

— Съжалявам — каза Дент.

— Не мога да го усетя. Изнервящо е. Забравям, че е тук, и не забелязвам, когато се доближи.

Дент кимна.