Скитникът евреин
- Автор: Сю Эжен
- Год: 1991
- Язык: болгарский
- Год: ПЕТЕКС
- Переводчик: Димитър Христов
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Скитникът евреин». Краткое содержание книги:
— Утре, тате — каза Агрикол, — няма да намериш във фабриката нито господин Харди, нито бащата на маршал Симон…
— Какво каза? — изненада се Дагоберт. — Маршал ли?
— Разбира се. През 1830 година приятелите на генерал Симон издействуваха да се признае титлата и чинът, които му даде императорът след битката при Лини.
— Наистина ли? — извика развълнувано Дагоберт. — Впрочем, това не трябва да ме учудва, защото е съвсем правилно. Когато императорът каже една дума, всички трябва да я потвърдят. Както и да е. Това ми харесва. — После се обърна към момичетата и рече: — Чуйте ме, деца, вие пристигате в Париж като дъщери на дук и маршал. Наистина, никой няма да повярва, като ви види в тези скромни роклички, но нека имаме търпение, всичко ще се нареди. Дядо ви Симон сигурно много се е радвал, когато е научил, че синът му отново си възвръща чина, нали?
— Той е готов да даде всичките му чинове и титли, само и само да го види… Впрочем, очакват маршала всеки момент. Според последните му писма от Индия, би трябвало скоро да си дойде.
При тези думи Роз и Бланш се спогледаха, а очите им се насълзиха.
— Слава Богу! Аз и децата много искаме да се върне. А защо няма да намерим утре във фабриката нито господин Харди, нито бащата на маршал Симон?
— Преди десет дни заминаха да разгледат една английска фабрика на юг. Но и те ще се върнат всеки момент.
— Дяволите да го вземат. Това обърква всичките ми планове. Надявах се, че ще видя бащата на генерала, за да поговоря с него за важни неща. Но можем да му пишем, щом знаем къде е. Затова още утре ще му изпратиш съобщение, че внучките му са пристигнали тук. А вие, деца — добави войникът, обръщайки се към Роз и Бланш, — ще се съобразите обстоятелствата. Тази добра жена ще ви отстъпи леглото си. Тук поне няма да ви е по-зле отколкото по пътищата.
— Знаеш, че винаги ще се чувствуваме добре при теб и при госпожата — каза Роз.
— Не ни интересува нищо друго, освен, че сме в Париж и скоро ще намерим баща си — добави Бланш.
— Да, с такава надежда всичко може да се изтърпи — рече Дагоберт. — Но Париж не е точно това, за което сте чували и което сте виждали насън. Не, той не е онзи зелен град от мечтите ви, но ще видите, че не е и толкова грозен, колкото изглежда на пръв поглед. Търпение, само търпение…
— Уверен съм — каза весело Агрикол, — че пристигането на маршал Симон ще превърне Париж в златен град за тези госпожици.
— Прав сте, Агрикол — каза Роз с усмивка, — вие надникнахте в сърцата ни.
— Как, госпожице… Вие знаете името ми?
— Разбира се, господин Агрикол. Често говорихме за вас с Дагоберт, а напоследък и с Гавриил — обясни Бланш.
— Гавриил! — извикаха едновременно Агрикол и майка му.
— Какво се чудите! — поде Дагоберт и направи знак на сирачетата. — Толкова неща трябва да ви разкажем. А с Гавриил ще се срещнем пак. Всичко, което мога да ви кажа сега, е, че той прилича на моето дете — все ми се иска да го наричам така — че има защо да се обичат като братя… Чудесна жена си ти! Много добре си направила, че въпреки сиромашията, си прибрала това нещастно дете и си го отгледала като свое…
— Не говори така, какво толкова съм сторила…
— Права си, но затова ще ти се отплатя друг път. Аз съм твой длъжник… А утре може би ще видиш и него…
— Добрият ми брат… И той си е дошъл — извика ковачът. — И кой ще ми каже след всичко това, че щастливите дни не са предопределени. Как се срещнахте с него, тате?
— Защо ми говориш на вие? Да не би да си мислиш, че като пишеш стихове, си нещо повече от мен и не искаш да ми говориш на ти?
— Тате…
— Трябва непрекъснато да ми казваш ти, толкова пъти, че да стигнат за всичките осемнадесет години, през които не съм те виждал… А за Гавриил ще ти разкажа всичко ей сега. Да не мислиш, че ще спиш? Лъжеш се. Ще се настаня в твоята стая и ще си приказваме… Сърдитко ще остане пред тази врата. Има стар навик да спи близо до децата.
— Боже мой, за нищо не се сещам… Сигурно госпожиците и ти сте гладни. Агрикол веднага ще вземе нещо от гостилницата.
— Гладни ли сте, деца?
— Не, благодаря, Дагоберт, не сме гладни. Много сме ви благодарни…
— Но все пак ще пийнете топла подсладена вода с малко винце, та да се сгреете, нали, госпожици? — рече Франциска. — За съжаление, нямаме нищо друго.
— Права си, Франциска, децата са уморени. Сложи ги да спят, а аз ще ида при сина си. Утре ще го оставя да си почине и ще сляза да си поговорим, преди да се събудят Роз и Бланш.