Скитникът евреин
- Автор: Сю Эжен
- Год: 1991
- Язык: болгарский
- Год: ПЕТЕКС
- Переводчик: Димитър Христов
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Скитникът евреин». Краткое содержание книги:
Франциска се изправи и пристъпи към мъжа си, който я взе в прегръдките си. Възцари се кратко тържествено мълчание. Дагоберт и Франциска не отронваха дума, чуха се само няколко въздишки, прекъсвани от хълцания на радостен плач… А когато двамата старци изправиха главите си, лицата им бяха спокойни, ведри и ясни, защото пълното щастие винаги заличава трескавото силно вълнение.
— Чеда мои — нежно каза войникът и посочи на сирачетата Франциска, която ги изгледа учудено, след като премина първият пристъп на емоции, — това е моята добра и достойна жена. За дъщерите на генерал Симон тя ще бъде онова, което бях и аз.
— Щом е така, значи вие, госпожо, ще ни имате за свои деца — каза Роз и се приближи към Франциска със сестра си.
— Дъщерите на генерал Симон! — извика още по-изненадана жената на Дагоберт.
— Да, Франциска. Водя ги отдалеч, през много премеждия. После ще ти разказвам.
— Клетите дечица, приличат на две ангелчета…
— Сега е наш ред — каза Дагоберт и се обърна към сина си.
— Най-сетне! — извика младежът.
Няма да описваме лудата радост на Дагоберт и сина му. Войникът прекъсваше пороя от целувки, за да разгледа по-добре лицето на Агрикол. Облягаше ръце на широките му рамене и се вглеждаше в мъжествената, стройна, висока и силна снага на младия ковач. После го притискаше към гърдите си и казваше:
— Колко хубаво и здраво момче! Колко добре изглежда!…
Застанала все така встрани, Гърбавото продължаваше да се радва заради Агрикол, но се боеше да не би незабелязаното й до този момент присъствие да е неприлично. Много искаше да си тръгне, без да я видят. Но Дагоберт и синът му препречваха вратата и затова тя остана на мястото си, впила очи в лицата на Роз и Бланш. Никога в живота си не бе виждала по-красиви създания, а необикновената прилика още повече я привличаше. Освен това скромните им черни дрехи подсказваха, че те са бедни и Гърбавото неволно изпитваше още по-голямо съчувствие към тях.
— Горките дечица! Там е студено, ръчичките им са измръзнали, а за беда и печката е угаснала — рече Франциска.
Тя взе ръцете на сирачетата, за да ги стопли, докато Дагоберт и синът му се радваха един на друг…
Щом Франциска спомена, че печката е угаснала, Гърбавото реши да бъде полезна, за да оправдае присъствието си, което може би не беше особено подходящо. Веднага се завтече към малкото килерче, където стояха въглищата и дървата, върна се, коленичи пред изстиналата печка и с помощта на малкото жарава под пепелта, успя да запали огън, който скоро пламна и запращя. После напълни едно джезве с вода и го сложи да заври, та ако потрябва, да приготвят горещ чай за малките момичета. Гърбавото извърши всичко това толкова безшумно, бързо и незабелязано сред общата суматоха, че заетата с Роз и Бланш Франциска разбра едва по приятната топлина, която се разнесе из стаята, и по шума на кипналата вода. Но Франциска не обърна внимание, защото се чудеше къде ще настани двете момичета.
В същото време зад вратата се чу лай.
— Това е моят стар Сърдитко — каза Дагоберт и отиде да отвори, — и той иска да се запознае със семейството.
Сърдитко влезе със скок и веднага се почувствува у дома си. Като потърка дългата си муцуна в ръката на Дагоберт, той поднесе почитанията си на Роз, Бланш, Франциска и Агрикол, но видя, че никой не се интересува от него. Тогава зърна Гърбавото в тъмния ъгъл на стаята, приложи поговорката „приятелите на нашите приятели са и наши приятели“ и отиде при младата шивачка, която всички бяха забравили. Гърбавото се разплака от проявеното внимание, погали с дългата си кльощава бяла ръка умната глава на кучето и като сметна, че няма с какво повече да бъде полезна, взе хубавото цвете, подарено й от Агрикол, отвори тихичко вратата и незабелязана от никого, безмълвно излезе.
След бурните излияния Дагоберт, жена му и синът му си спомниха и за обикновените житейски неща.
— Франциска — рече войникът и посочи с поглед Роз и Бланш, — не си очаквала толкова приятна изненада, нали?
— Да, но ми е мъчно, че за госпожиците на генерал Симон няма да се намери нищо по-добро от тази бедна стая, пък и таванската стаичка на Агрикол е…
— Е, всъщност това е нашият дворец, нищо, че има и по-хубави. Клетите деца са свикнали с всичко. Утре сутринта ще излезем с момичетата за ръка и ще видим дали някой ще върви по-гордо и напето от нас. Ще потърсим бащата на генерал Симон във фабриката на господин Харди, за да поговорим за някои важни неща…