Скитникът евреин
- Автор: Сю Эжен
- Год: 1991
- Язык: болгарский
- Год: ПЕТЕКС
- Переводчик: Димитър Христов
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Скитникът евреин». Краткое содержание книги:
— Не се шегувайте, Агрикол, трябва веднага да ви кажа нещо.
— Да не е за човека, който шпионира. Успокойте се, нас не ни засяга.
— Не, струва ми се, че той си отиде или поне мъглата е толкова гъста, че не го виждам вече… Но моля ви, излезте, викам ви за нещо важно — тайнствено добави бояджията, — отнася се за самия вас.
— За мен ли? — смаяно възкликна Агрикол. — Какво ли ще е това?
— Иди да видиш, чедо — рече Франциска.
— Ще ида, мамо, но дяволите да ме вземат, ако разбирам нещо.
Ковачът излезе и остави майка си с Гърбавото.
IV глава
Завръщането
След пет минути Агрикол се върна. Беше пребледнял, с изопнато лице, а очите му плуваха в сълзи. Ръцете му трепереха и цялостният му вид излъчваше щастие и радост. Той се задържа малко пред вратата, сякаш вълнението не му позволяваше да се приближи до майка си…
Очите на Франциска бяха толкова отслабнали, че в първия момент тя не забеляза промененото изражение на сина си.
— Какво е станало, чедо? — попита тя.
Преди ковачът да отговори, Гърбавото видя несвойственото му лице и извика:
— Боже мой, Агрикол, какво има? Колко си блед!
— Мамо! — каза младежът с разтреперан глас и се спусна към Франциска, без да отговори на момичето, — ще ти съобщя нещо, което много ще те изненада, но ми обещай, че няма да се вълнуваш.
— Какво значи това? Защо трепериш? Погледни ме. Гърбавото е права, много си блед.
— Мила моя майчице — рече Агрикол, коленичил пред Франциска и стиснал ръцете й в своите — трябва…, ти не знаеш, но… — ковачът не успя да довърши. Радостни сълзи задавиха гласа му.
— Защо плачеш, чедо? Но, боже мой! Какво има? Плашиш ме!
— Плаша ли те? Напротив! — каза Агрикол и избърса очите си. — Ти ще бъдеш много щастлива. Но не бива да се вълнуваш, защото голямата радост е не по-малко вредна от голямата скръб.
— Какво искаш да кажеш?
— Нали ти казах, че ще дойде…
— Баща ти! — извика Франциска.
Тя стана от стола, но вълнението й беше толкова голямо, че се хвана с една ръка за сърцето, сякаш искаше да спре пулса му, после премаля. Синът й я подхвана и й помогна да седне. До този момент Гърбавото седеше настрана, но сетне реши, че може да бъде полезна с нещо и плахо се доближи до Франциска, чието лице все повече се променяше.
— Дръж се, мамо — каза ковачът, — страшното свърши. Сега ти остава само да се радваш, че ще видиш баща ми.
— Моят клет Балдуин… След осемнадесетгодишно отсъствие. Не мога да повярвам — нареждаше Франциска, потънала в сълзи. — Истина ли е това, господи, истина ли е?
— Това е самата истина и ако ми обещаеш, че ще престанеш да се вълнуваш, мога да ти кажа кога ще го видиш.
— Скоро, нали?!
— Да, скоро.
— Кога?
— Може би утре, или още днес…
— Днес ли?
— Да, мамо, днес. Той си идва… Дошъл си е вече…
— Той е… Той… — Франциска не можа да довърши.
— Долу е. Преди да се качи, помолил бояджията да ми съобщи, за да те подготвя за срещата, та да не ти прилошее от изненадата…
— Боже мой!
— Тук е… Чака… Мамо, не се сдържам вече, сърцето ми ще се пръсне — и той се спусна да отвори.
Дагоберт, Роз и Бланш, хванати за ръце, се показаха на вратата.
Вместо да се хвърли в прегръдките на мъжа си, Франциска падна на колене и започна да се моли. Тя издигна глас към Бога, благодари му с дълбока признателност, че послуша желанието и молитвите й, и че възнагради жертвоготовността й.
За миг участниците в тази сцена останаха мълчаливи и неподвижни.
От чувство за уважение и срам, което се бореше с огъня на огромната му обич, Агрикол не смееше да се хвърли на врата на Дагоберт и чакаше с нетърпение майка му да свърши молитвата си.
Войникът изпитваше същото. Двамата се разбраха: първият поглед, който си размениха бащата и синът, изрази любовта и преклонението им към тази превъзходна жена, която, обладана от ревностно богомолство, забравяше създанието заради създателя.
Роз и Бланш бяха възхитени, развълнувани и гледаха с любопитство коленичилата жена. В това време Гърбавото тайно бършеше радостните си сълзи, мислейки си за щастието на Агрикол, и стоеше в най-отдалечения ъгъл на стаята, защото се чувствуваше чужда и по необходимост забравена сред тази семейна сцена.