Пясъчните войни. Книга първа (Да убиеш слънцето. Блус за Лазертаун. Небесният списък на жертвите)
- Автор: Ингрид Чарльз
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954585
- Переводчик: Юлиян Стойнов
- Жанр: Боевая фантастика
Электронная книга - «Пясъчните войни. Книга първа (Да убиеш слънцето. Блус за Лазертаун. Небесният списък на жертвите)». Краткое содержание книги:
БЛУС ЗА ЛАЗЕРТАУН
НЕБЕСНИЯТ СПИСЪК НА ЖЕРТВИТЕ
— Прав си. — Тя преглътна. — Мога да ти помогна да откриеш Уинтън. Веднъж те свързах с него чрез мрежата — мога да го повторя.
— Не и докато не разбера какво би могъл да ми направи. Може да се е заровил толкова надълбоко, че дори императорът да няма представа кой е или какво прави… дребен чиновник… или някой, който ме познава от Пясъчните войни. Или от Кларон например. Ще те помоля да не се захващаш с тези неща, докато не понауча туй-онуй. Все още има твърде много въпроси, чиито отговори биха могли да ми струват скъпо.
— А какво ще кажеш за Даку?
— Даку е мъртъв.
— А ти имаше късмет — изгледа го с присвити очи. — Имаше късмет, че аз бях там!
— Може би. Той обаче нямаше връзка със станалото на Кларон. Беше потресен, че съм бил на онази планета. Или пък не го бяха информирали, за да не се издаде. Това щеше да е най-умното нещо, което биха могли да направят.
Амбър отметна косата си назад и той забеляза, че ръката й трепери.
— Толкова ли високо те оценяват? Смятат, че всеки убиец, който ти пращат, ще се провали?
— Не зная — ухили се неочаквано той. — Ти си наясно с тези неща. — Наведе се над нея, целуна я по върха на носа, вдигна отново кожената чанта и излезе, преди тя да се е съвзела. Когато затваряше вратата, стори му се, че чу тъничкия й глас да произнася:
— Проклет да си, Джек Сторм!
Доминионският Рицар носи бойния си костюм сякаш му е втора кожа. Джек предпочиташе да го облича гол до кръста, пък и така по-лесно се прикрепваха контролните датчици. Холограмата, която танцуваше по тялото му, а сетне предаваше движенията му на костюма, беше като трансформатор за повишаване на напрежението. Беше си свалил шлема и го бе поставил в краката си, но дори и така костюмът му бе доста ефектен. Достатъчно бе да вдигне палец и да насочи пръсти и ръкавицата му се превръщаше в лазерно оръдие. На гърба си носеше раница, в която се побираха допълнителни заряди, способни да го превърнат в оръжие за масово поразяване. Единственото нещо, което би могло да му наложи ограничение, бяха червените светлини на индикаторите, които показваха, че енергозапасите му са на изчерпване и че скоро костюмът му ще изгуби своята подвижност и ще замръзне или ще рухне, смачквайки онзи, който се спотайва вътре.
На Милос червените индикатори бяха постоянна заплаха въпреки слънчевите панели, монтирани в шлема. В момента обаче нямаше от какво да се притеснява, с изключение на досадата, която му навяваше необходимостта да стои мирно, местейки поглед из залата за аудиенции на император Пепус, върховния командир на силите на Доминиона.
Той не беше единственият на служба. Още четирима негови колеги бяха заели местата си в четирите ъгъла на залата, откъдето бойните им костюми лъщяха в целия си блясък. Някои от присъстващите ги разглеждаха с любопитство, други — с нескрита враждебност. Джек стисна зъби. Не погледите, а коментарите, които ги придружаваха, понякога поставяха търпението му на изпитание.
Покрай него премина висока елегантна жена, чиято сребриста коса бе подрязана равно по линията на веждите. Придружаваше я нисък и набит мъж, който я държеше за ръката. Тя спря и извърна поглед към Джек.
— Това значи е един от тях.
— Така изглежда, скъпа. — Кавалерът й се огледа неспокойно, разтревожен от надменното й поведение.
— Изглежда толкова тромав. Ако питат мен, Пепус трябваше да си наеме полицейски роботи.
Мъжът погали облечената й в ръкавица ръка.
— Мила моя, роботите не ги бива в някои по-сложни ситуации, свързани с човешки взаимоотношения. Виж какво се случи с нашия бивш император. Изкуственият интелект понякога просто не е в състояние да разбере хората. Прободоха го в гърдите още преди роботът да осъзнае, че животът му е заплашен. — Той се изкашля. — Пепус не е от хората, склонни да забравят подобни неща.
— Но след всичките тези години… — жената млъкна и поклати глава. — Всъщност той не изглежда чак толкова зле. — Тя понечи да пристъпи напред, завладяна от любопитство, после се спря. — Божичко, Мърфи. Виж кого са допуснали — този там не е ли Скиталец?
— Не може вечно да ги държи пред вратите, скъпа моя.
Джек едва успя да запази равнодушно изражение. Мърфи явно отдавна бе привикнал с внезапните промени в настроенията на своята спътница.
— Но той е пред нас на опашката.
Джек не чу отговора на Мърфи, тъй като двамата се отдалечиха. Едва сега си позволи да извърне леко глава и да погледне към мястото, където споменатият Скиталец изчакваше търпеливо реда си.