Пясъчните войни. Книга първа (Да убиеш слънцето. Блус за Лазертаун. Небесният списък на жертвите)
- Автор: Ингрид Чарльз
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954585
- Переводчик: Юлиян Стойнов
- Жанр: Боевая фантастика
Электронная книга - «Пясъчните войни. Книга първа (Да убиеш слънцето. Блус за Лазертаун. Небесният списък на жертвите)». Краткое содержание книги:
БЛУС ЗА ЛАЗЕРТАУН
НЕБЕСНИЯТ СПИСЪК НА ЖЕРТВИТЕ
— И това не е изключено. За теб например няма никакви сведения, нито за костюма ти. — Пурпурния се усмихна загадъчно. — Аз имах подобен проблем. — Той се завъртя с фотьойла и погледна през прозореца към площада. — Ще закъснееш. Съветвам те да побързаш.
— Веднага — Джек скочи и се приближи към вратата. Там спря и отдаде чест. — С ваше разрешение, сър.
— Върви. Амбър ще остане при мен, ако не възразяваш.
Сторм се засмя.
— Стига тя да не възразява. — Той излезе и затвори тихо вратата. Пурпурния се разсмя. Досещаше се какво има предвид. Амбър умееше да се грижи за себе си.
Амбър втренчи поглед в среброкосия мъж, който отговаряше за личната гвардия на императора. Джек му вярваше безрезервно, заради събитията, които бяха преживели и в които Пурпурния бе извоювал това доверие. Тя обаче, като дете на улицата, винаги хранеше известни подозрения. Мироглед, който й помагаше да оцелее.
Амбър кръстоса крака.
— Какво сте направили с Джек? — попита тя. — Струва ми се, че разсъждава по съвсем различен начин.
— Всичко е заради теб. Ако иска да постъпи в гвардията, трябва да прекъсне връзката. Няма да се изненадам, ако не намери сили да го направи. Но през последните няколко седмици инструкторите се опитваха да го превърнат в онова, което е бил някога — чудесно настроено оръжие, което трудно се спира, веднъж бъде ли насочено в нужната посока. Ето защо не му остава време за теб.
— Искаш да кажеш, че аз съм прът в колелото му, така ли? — попита с навъсена усмивка Амбър.
— Добре казано и съвсем вярно — кимна Пурпурния. — Сигурно скоро ще ти съобщи, че смята да се мести. Гвардията е настанена в отделни казарми. Но и ти ще имаш всичко необходимо, не се притеснявай.
— Ами ако не искам да остана сама? — попита тя, скръстила ръце и втренчила замислен поглед към площада.
Пурпурния се изправи и застана до нея. Той също гледаше към кандидатите.
— Джек допусна грешка, като се обвърза с теб. Не може да си позволи да те задържи.
Огромна ледена топка бе заседнала на гърлото на Амбър. Тя преглътна мъчително.
— Ако той ме помоли, ще се съглася да живея сама. Но само ако ме помоли. Джек има нужда от мен, макар че сигурно още не го съзнава. — Тя стисна зъби за да не продължи, да не се изпусне пред този арогантен копелдак и да не му каже, че тя единствена може да контролира онова, което обитава неговия боен костюм. Но се овладя.
— И въпреки това ще му позволиш да си иде — заяви той хладнокръвно.
— Ако поиска. Но той няма да го направи — Амбър почувства, че в очите й е избила влага. — Стига сме го обсъждали. Да видим, дали ще го приемат в гвардията. Това е най-важното сега, нали?
Среброкосият мъж скръсти ръце на гърдите и не отговори.
Джек съжали, че не може да прогони нервните тръпки, които пробягваха по цялото му тяло, докато се спускаше с асансьора надолу. Даваше си сметка, че Пурпурния бе престанал да го разпитва кой може да стои зад тази атака само заради присъствието на Амбър. Пък и това е въпрос, който не се задава на един наемник. Когато си в този бизнес, неминуемо си създаваш врагове.
Асансьорът спря и вратата се отвори. Джек почеса замислено белега от липсващото кутре. Всеки път му напомняше за онова, което е бил и което трябва да запази в тайна, заради собствената си безопасност — единственият оцелял от Пясъчните войни и единственият, който знаеше причината, задето бяха загинали останалите. Засега поне най-здравословно бе да го пази в тайна — и да си държи устата затворена.
Слънцето го заслепи веднага щом излезе на площада. Под ботушите му скърцаше ситен, червеникав пясък, типичен за Малтен. Ако можеше да получи по един кредит за всяко пясъчно зрънце, което някога се бе удряло в костюма му…
— Ето ги и костюмите! — извика някой от тълпата.
Джек почувства, че сърцето му ускорява туптенето си. Връщаха костюмите. Какво ли бяха намерили? Дали неговият костюм бе издържал на проверката? Дали съществото в него е било открито — или унищожено? Джек усети, че устните му са изсъхнали.
На всяка цена трябваше да постъпи в гвардията. Това беше единственият начин да оцелее, без да се налага отново да се захваща с наемничество. Освен това, само тук можеше да зададе въпросите, чийто отговори искаше да научи. Тук можеше да преследва Уинтън и да узнае истината за Пясъчните войни. Да разбере защо Кларон бе обречен на тази жестока участ. Ръката му неволно се сви в юмрук. Трябваше да узнае отговорите. Или да умре, но докато се опитва да го стори. Не беше забравил, че това едва не му се случи, само преди час.