Пясъчните войни. Книга първа (Да убиеш слънцето. Блус за Лазертаун. Небесният списък на жертвите)

3.

Лицето на Амбър пребледня.

— Какво искаш да кажеш — че няма да дойда с теб?

— Ще живея в казармата. Дори още не знам какъв чин ще получа. Не мога да те взема със себе си. Пурпурния е на същото мнение — той смята, че е по-добре да останеш тук. Ще си на територията на двореца и ще разполагаш с всички привилегии…

— Но ще бъда сама.

— Не, няма. Ще те посещавам винаги когато съм свободен от служба. Освен това ще можеш да тръгнеш на училище и да учиш сериозно.

Тя прехапа устни.

— Не желая да ходя на училище.

— Трябва. Ако искаш да станеш нещо повече от крадеца, в който смяташе да те превърне Ролф…

— Убиец — не крадец. Не го забравяй.

Джек улови погледа й и забеляза стаената болка.

— Не съм го забравил. Но той вече няма власт над теб.

— Така е. — Тя протегна ръце към него. — Джек, искам да съм с теб и фантома. Не желая да оставам сама…

— Ти си твърде млада.

— Твърде млада за какво? По улиците на Малтен съм виждала неща, които не си и сънувал. За какъв се мислиш — та ти си израсъл в някаква затънтена ферма!

Джек неволно се засмя. Тя, разбира се, имаше право. Беше израснал на Дорман, преди да стане Рицар, после рейнджър и накрая наемник. Без нейна помощ едва ли би оцелял на Малтен. Той отметна кичура от челото си.

— Добре де, погледни го от друга страна. Вече си голяма и не се нуждаеш от постоянната ми закрила.

— Но ако не искам? — тя потърка с юмруче едното си око. — И какво ще стане с фантом? Кой ще го държи под контрол? Кой ще му попречи да те сдъвче и да ти изплюе кокалите?

Джек започна да усеща нарастващо безпокойство. Но поклати глава:

— Не зная. Но струва ми се, че фантом е вече достатъчно силен да преодолее и твоите защити. Ако е така и ако трябва да поема този риск…

— Тогава какво?

Джек сви рамене, но не продължи. Наведе се и взе чантата си.

Амбър тропна с крак.

— Не си тръгвай, преди да е приключил разговорът!

— Или какво? — предизвика я той.

— Или… или… по дяволите! Откъде да знам! Джек, някой се опитва да те убие!

— Известно ми е. Още една причина да не си постоянно до мен. — Пусна чантата на пода и хвана ръцете й. Не се страхуваше от нея — никога не се бе страхувал, макар да знаеше, че може да убива с ума си.

— Ти си единствената, която знае истината за моя живот.

— Не цялата. Никога не си ми я разказвал.

— Казах ти достатъчно. Ако нещо се случи с мен, ще я преразкажеш на Пурпурния и нека той се заеме с търсеното на отговори, ясно? Не можем да оставим нещата така.