Пясъчните войни. Книга първа (Да убиеш слънцето. Блус за Лазертаун. Небесният списък на жертвите)

— Още колко? — попита по предавателя.

Джек погледна надолу. Усмихна се мрачно, но знаеше, че другият не може да го види.

— С другото спускане сме там.

Стори му се, че дочу изплашено стенание, но вече отпускаше примката и отново се понесе надолу.

Краката му удариха пода на терасата малко по-силно, отколкото възнамеряваше и Джек почувства сътресението чак в капачките на коленете си. Гарнер се приземи до него и започна да развързва въжето.

Точно пред тях бяха големите прозорци на балната зала, но осветлението вътре бе приглушено. Джек изпъна пръст и светлината на лазерния лъч затанцува върху стъклото.

— Какво правиш? Можем просто да го счупим и сме вътре.

— Има алармена инсталация. Не ми се иска да я задействам, освен ако не е крайно необходимо.

Стъклото започна да се топи от топлината на лазерния лъч. Джек бръкна през отвора и натисна дръжката. Пристъпи вътре и Гарнер го последва. Не беше изключено да са задействали безшумната аларма, но по-важното бе, че сирените мълчаха. Убиецът вероятно се прокрадваше по коридора към покоите на Пепус и Джек предпочиташе да го изненада неочаквано.

— Откъде да знаем, дали е пред нас или зад нас? — попита Гарнер.

— Не знаем.

— Но в такъв случай… — Гарнер млъкна, забелязал, че Джек му дава знак да не говори.

Сторм превключи на инфрачервено виждане и огледа залата. Точно пред него върху пода се виждаше върволица от топли следи.

— Какво правиш?

— Премини на инфрачервено. А после се постарай да мълчиш. Нищо чудно убиецът да проследява различните радиочестоти — нямам никакво намерение да се издаваме. Следвай ме и ако не знаеш какво да правиш, поне не се пречкай. — Джек прекъсна връзката.

Намръщи се озадачено. Убиецът бе действал непредпазливо. Може би след като бе проникнал в двореца, смяташе, че най-трудното е минало. Той тръгна по „следите“.

Гарнер се поколеба, но го последва. Докато наблюдаваше другаря си осъзна, че движенията му са леки и грациозни. Надяваше се и неговите да станат някога такива.

Така и не получи възможност да поразсъждава върху това, защото в този момент убиецът се нахвърли върху Джек.

Последвалата схватка не подлежеше на описание. Черни сенки се сражаваха с невероятна бързина в мрака на коридора, тъмна вода се опитваше да изгаси яркото слънце. Колкото и бърз, и изобретателен да беше убиецът, Джек винаги успяваше да се измъкне от ударите му, да ги парира, да подложи блок. Привидно тежкият и тромав костюм се огъваше с лекота и изящество, което накара Гарнер да зяпне от почуда.

Всеки път, когато невероятно подвижният убиец се озоваваше в нова изгодна позиция, Джек вече беше там, за да го контрира. Китка в китка и крак в крак. Убиецът като че ли дори не забелязваше, че човекът срещу него носи боен костюм, но в един кратък миг Гарнер зърна нещо да проблясва в ръката му и осъзна, че би могъл да разпори Джек както се изкормва риба — стига да можеше, или по-точно, стига да се добереше до своя противник.