Върховното кралство [Рицарят]

Една вечер Лорн отиде в хана, където беше свикнал да поръчва храната си. Но вместо да плати и да си тръгне с кошницата, която го очакваше, той седна на една маса и си поръча халба бира. Настъпи дълбока тишина, всеки дебнеше с крайчеца на окото си загадъчния обитател на Черната кула. Но тъй като той си мълчеше и не правеше нищо друго, освен да отпива от бирата си, седнал в мрака, не след дълго се чуха няколко смутени прокашляния, разговорите продължиха и ханът си върна обичайното оживление.

Накрая го забравиха. Или почти.

След малко някакви мъже седнаха на съседна маса, без да забележат, че Лорн беше там. Бяха двама — единият беше висок, с брада, в когото със сигурност можеше да се познае бивш войник, а другият — работник с мазолести ръце и коса, побеляла от гипс. Едва бяха седнали, когато към тях се присъедини един млад мъж — лошо облечен и също толкова недохранен, който работеше като обществен просбописец. Поръчаха си пиене и много бързо разговорът стигна до Лорн. Обсъждаха най-вече пръстена му с герб — предмет на всевъзможни приказки.

— От оникс е — казваше просбописецът. — И има вълча глава над два кръстосани меча. А над тях корона. И всичко това от сребро.

— Откъде знаете всичко това? — попита работникът.

— Знам го от една жена, която дойде при мен тази сутрин, за да ѝ напиша една разписка за дълг. Тя е съпруга на един от стражите, на които рицарят е показал пръстена си в деня, когато пристигна.

— Съпруга на стража? Вие се познавате с такива хора?

Лорн вече бе имал възможността да установи, че хората от Червените павета мразеха и се страхуваха от стражите.

Младият мъж се извини с вдигане на рамене.

— Какво искате? Нали трябва да се живее.

— Короната и вълчата глава са личният герб на крал Ерклант — каза бившият войник замислено. — Вълчата глава и кръстосаните мечове бяха герб на черната гвардия — Ониксовата. Но има само един пръстен, на който да са и двата герба — на краля и на Ониксовата гвардия.

— Кой е той? — попита просбописецът.

— Пръстенът на Първия рицар на кралството — каза един мъж, който слушаше разговора.

Беше Кадфелд — старец с бели коси и голям сив мустак, който се спускаше от двете страни на устата му. Той също живееше в квартала и беше сред редовните посетители на хана. Облечен в мръсни дрипи, той живееше от милостта на хората и от малкото, което припечелваше, като продаваше стари книги — втора, трета, че и четвърта ръка. Лорн вече го беше виждал по улиците на квартала, нарамил торба, пълна със стари, вехти книги.