Върховното кралство [Рицарят]

Без дори да се измие, отиде в първия хан и си купи хляб, вино, пастет, сирене и грозде, без да обръща внимание на дълбокото мълчание, което настана при неговото влизане. Плати, обеща да върне кошницата и се върна с бодра стъпка. Настани се в кулата, прекрачил една пейка, и нареди храната пред себе си, докато Исарис преследваше една мишка на другите етажи.

И тъкмо се готвеше да нападне вечерята си, когато някой се прокашля на прага. Беше един юноша, доста слабичък, с щръкнали уши, който носеше малко сандъче и изглежда не знаеше какво да прави.

Лорн го погледна и зачака.

Юношата преглътна и не посмя да заговори.

Колкото повече Лорн чакаше, толкова юношата не се осмеляваше. С мишка в уста, Исарис дойде да види какво става и застана на едно стъпало в горната част на стълбата.

— Е? — изгуби търпение Лорн.

Юношата се стресна.

— Казвам се Дарил — каза той. — Идвам от името на магистър Сибелиус. Нося документи за вас. Всъщност…

Не смееше да продължи.

— Да? — каза Лорн.

— Вие сте рицарят Лорн Аскариан, нали?

Вместо рицар, пред Дарил седеше един мръсен мъж със запретнати ръкави на ризата, косата му беше цялата прашна, а лицето му неприветливо, той ядеше с пръсти и пиеше от бутилката насред едни развалини.

— Аз съм — каза Лорн.

— Значи тогава тези документи са за вас — заяви юношата с видимо облекчение.

— Сложи ги където искаш. Благодаря.

Дарил потърси някое по-добро местенце, където да остави сандъчето, не намери и в крайна сметка го пусна до краката си. Тогава Лорн реши, че вече може спокойно да продължи да вечеря, но юношата като че ли нямаше намерение да тръгва. Разглеждаше мястото, безпорядъка, старите мебели, разкъсаните тапети, гредореда, който се виждаше изпод падналата мазилка, и продънения под.

Изглеждаше впечатлен.

— Нещо друго? — попита Лорн.

— Не, не — отговори момчето.

Но не си тръгваше.

Поведението му заинтригува Лорн, който се обърна към Исарис. Котето беше оставило мъртвата си жертва, но продължаваше да стои на най-горното стъпало на каменната стълба, която се изкачваше покрай едната стена. Чакаше, любопитно да види какво ще се случи.

Лорн се поколеба и за собствена изненада каза:

— Гладен ли си?

Дарил беше от онези кльощави юноши, които винаги са гладни.

— Бога ми…

Лорн го покани с ръка да седне при него. Дарил не чака да го молят. Наведе се да прекрачи пейката и извади едно ножче от джоба си. С блеснали, пълни с признателност очи, апетитът му беше настървен и весел. Ядеше твърде много, за да може да говори, но между два залъка се усмихваше от все сърце. Лорн ядеше по-умерено, но не можеше да не се усмихва лекичко.

Когато най-накрая се насити, Дарил избърса ножчето в панталона си, изправи се и стана.

— Благодаря, месир. Но сега трябва да се прибирам.

И тъй като Лорн не го гледаше, докато довършваше сиренето си, добави:

— Магистър Сибелиус каза, че вие ще върнете документите?

— Така се разбрахме, да.

— Защото иначе мога да се върна да ги взема, ако искате…