Върховното кралство [Рицарят]

— Казвам се Лорн Аскариан. Идвам от името на граф Д’Аргор.

Сибелиус кимна.

— Графът ме уведоми с вестител за Вашето посещение. Ама елате, влезте.

Отвори три ключалки с три различни ключа и бутна тежката врата, украсена с гербовете на Върховното кралство. Лорн го последва вътре и докато той затваряше, забеляза:

— Без стража? Никой, който да пази нощем това място? Ами ако избухне пожар?

Архиварят се засмя примирено.

— Не, никой. А ако избухне пожар, неколцина ще се зарадват, като видят това място да изчезва сред дима.

— Неколцина?

— В Двореца. Някои смятат, че струва твърде скъпо да се пази всичката тази стара хартия. Може би в края на краищата имат някакво основание… Оттук.

Лорн последва Сибелиус по някакви коридори, минаха през помещения, където етажерки и сандъци преливаха от подвързани книги и свитъци пергамент. Навсякъде имаше един и същ прах, една и съща миризма на дърво и мастило, все същото усещане за изоставеност. Подът скърцаше под обувките им. Боята по стените тук-там беше излющена. От тавана всеки момент можеха да се срутят гипсови отломки.

— Бързо дойдохте — каза архиварят, докато показваше пътя. — Писмото на графа дойде по ездач на змей едва преди няколко дни. Откога сте в Ориал?

— От вчера.

— Ако нямате къде да спите, на драго сърце ще ви подслоня колкото време ви е…

— Благодаря. Но аз се настаних в Черната кула.

Сибелиус спря и се обърна към Лорн.

— Вече? — учуди си той. — Това е ваше неотменно право, но…

Не довърши думите си.

— Защо да чакам? — попита Лорн.

Архиварят помисли за миг, после вдигна рамене — на лицето му беше изписана несигурност.

— В края на краищата… — продума той, като тръгна отново.

Въведе Лорн в частния си кабинет, до който се стигаше по разклатена дървена стълба. Без да знае точно защо, Лорн очакваше да види стая, претрупана с книжа, купчини документи, пирамиди от свитъци. Всъщност тя беше добре подредена, макар на светлината да танцуваха лъчи от прах — тук, както и навсякъде другаде. Закачена на опънато въже, една завеса отделяше тясно сгъваемо легло от останалата част на стаята.

— Случва ми се понякога да съм прекалено уморен, за да се прибера у дома — каза Сибелиус, като проследи погледа на Лорн. — От възрастта е.

Изглеждаше на около шейсет-шейсет и пет години. Среден на ръст, той беше леко прегърбен от годините, но погледът му си оставаше жив, а несъмнено и умът му беше същият. Облечен беше много скромно, брадата му беше грижливо подстригана и на слепоочията продължаваше в корона от късо подстригани бели коси. Пръстите на дясната му ръка бяха изцапани с мастило. На колана му висеше нож, придържан от две верижки.

— Трябва да ви дам нещо.

Обърна се към един железен шкаф, отвори го с ключ, който носеше на врата си, и извади от него кръгла кесия, която подаде на Лорн.

— За вас — каза той.

Лорн взе кесията, докато архиварят затваряше шкафа, в който като че ли нямаше нещо кой знае колко ценно, с изключение на няколко документа, подпечатани с черен восък. Що се отнася до кесията, тя се оказа пълна със златни лангри.