Трескави сънища

Хъдсън се мъчеше да се освободи безрезултатно.

— Вие, приятелю, къде точно се намирате в този щастлив спектър?

— Не знам за какво говориш, по дяволите – най-после успя да изхрипти той.

— Ако се овладеете, ще ви пусна. А сега – отпуснете се.

Хъдсън спря да се бори. В този момент усети, че хватката се разхлабва и крайниците му са свободни. Той се обърна и се озова лице в лице с мишената си, Пендъргаст: висок мъж в черно, с лице и коса толкова бледи, че изглеждаха сякаш блестят в тъмнината. Държеше в ръката си „Беретата“ на Хъдсън, насочена към него.

— Съжалявам, не бяхме представени. Името ми е Пендъргаст.

— Да ти го начукам.

— Винаги съм намирал този израз за куриозен, когато се употребява в негативен смисъл. – Пендъргаст го огледа отгоре до долу, после пъхна пистолета в колана си. – Какво ще кажете да продължим нашия разговор вътре?

Мъжът го погледна.

— Ако обичате. – Пендъргаст му посочи да върви към страничната врата пред него. След малко Хъдсън отстъпи. Това можеше да се окаже начин да се измъкне оттук, все пак.

Той мина през отворената гаражна врата, Пендъргаст го следваше. Пресякоха покритата с чакъл алея и изкачиха стъпалата към запуснатото имение. Прислужникът отвори вратата.

— Този господин ще влезе ли? – попита той, а в гласа му се усещаше, че се надява това да не става.

— Само за няколко минути, Морис. Ще изпием по чашка шери в източния салон.

Пендъргаст посочи на мъжа към централния коридор и след малко влязоха в малка дневна. В камината гореше огън.

— Седнете.

Хъдсън предпазливо се отпусна на един стар кожен диван. Пендъргаст се разположи отсреща и погледна часовника си.

— Разполагам наистина само с няколко минути. А сега отново: името ви, ако обичате?

Хъдсън направи усилие да се стегне, да се адаптира към този внезапен и неочакван обрат. Все още можеше да се измъкне.

— Забравете за името. Аз съм частен детектив и работех за Бласт. Това е всичко, което трябва да знаете – и се обзалагам, че е повече от достатъчно.

Пендъргаст отново го изгледа отгоре до долу.

— Знам, че картината е при вас – продължи Хъдсън. – „Черната рамка“. Знам също, че вие убихте Бласт.

— Колко сте умен.

— Бласт ми дължеше много пари. Единственото, което правя, е да си събера дължимото. Плащате ми и забравям всичко, което знам за смъртта на Бласт. Разбирате ли?

— Ясно. Става дума за своего рода шантаж. – Бледото лице на мъжа се разчупи в призрачна усмивка, разкривайки равни бели зъби.

— Само събирам каквото ми дължат. И в същото време ви помагам – ако схващате какво имам предвид.

— Господин Бласт никак не го е бивало да преценява хората.

Несигурен какво би трябвало да означава това, Хъдсън гледаше как Пендъргаст измъкна „Беретата“ от черния си костюм, провери пълнителя и го насочи към него. В същото време прислужникът пристигна със сребърен поднос с две малки чашки, пълни с кафява течност, които той остави на масата една след друга.