![Пурпурно небе [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/5/3/8/purpurno-nebe-bg-download.jpg)
Пурпурно небе [bg]
- Автор: Розенберг Джоэл
- Серия: Пазители на скритите проходи #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветана Генчева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Пурпурно небе [bg]». Краткое содержание книги:
Върколак дебне в оживен град в Средния Запад. В непозната вселена на другия край на космически портал, древните богове се подготвят да се противопоставят на идването на Вречения войн.
Всички се стремят да се сдобият със седемте магически скъпоценни камъка.
Седем ключа към властта.
Седем повика за война.
Иън се облегна на хладния камък и си пое дълбоко дъх.
— Сега вече няма как да скрием кой се е размекнал напоследък.
— Има различни видове издръжливост, Иън — каза му Хоузи. — Ние с Дариън дел Дариън имаме много по-слаби мускули, отколкото доста други хора.
Лицето на Дариън дел Дариън се появи от дупката над тях.
— Моля, заповядайте.
Иън нямаше представа какво да очаква — а това си оставаше един от основните проблеми в Тир На Ног; след известно време свикваш, може би дори прекалено много — но определено бе очаквал да попадне на едно удобно и сравнително луксозно място. Та нали тук бяха покоите на Вечния Наследник, а като се сети за лукса в гостните на Градищата, той очакваше нещо значително по-пищно и внушително.
Кръглата стая обаче се оказа гола, почти аскетична. Имаше няколко прозореца с витражи, които пропускаха светлина, но гледката навън си оставаше скрита. Подът представляваше нещо като мозайка, сложна плетеница от малки парчета дърво, на пръв поглед сякаш напълно безсистемно нарязани, но веднага след това ставаше ясно, че са подредени с изящна прецизност, следвайки кръговете на самото дърво.
Малка, богато гравирана, дървена масичка бе вградена в далечния край и на нея бе оставена кристална гарафа с вода и няколко чаши — Иън бе виждал значително по-елегантни чаши в кухнята на семейство Торсен — малък чайник върху стоманена подложка, оставен да бълбука кротко върху уред с нисък пламък. Мирисът на горящ алкохол се смесваше с неприятната миризма на гнило и мухъл и напомняше за влажно мазе.
В стаята бяха поставени само два стола, и двата хлътнали и много ниски, пред всеки — малка масичка. Върху едната масичка имаше листове, някои просто хвърлени, други навити на свитъци; другата имаше много по-спретнат вид само с една писалка и мастилница и напълно обикновен, доста стандартен на пръв поглед нож, който Иън би определил като ловджийски, въпреки че се съмняваше дали притежателят му изобщо ходи на лов.
Дълго черно перде бе закачено на метална релса високо горе на стената и преграждаше част от кулата. Ако на това място съществуваше някакъв лукс, то той можеше да бъде скрит единствено тук, зад завесата.
„Е, Вечни Наследнико, защо не оставиш за малко кръшните танцьорки и не излезеш да разменим по някоя и друга дума?“
— Пожелавам ви денят ви да е благодатен — прозвуча сподавен глас иззад пердето. — Благодаря ви, че дойдохте, за да ме видите. — Беше трудно да се определи възрастта на говорещия. Мъж, това бе сигурно, в никакъв случай не бе млад, но гласът му не трепереше от старост.
— И ние ти благодарим, разбира се — отвърна на поздрава Хоузи. — Но мен ме измъчва любопитство. Имаш ли нещо против да ти задам един въпрос?
— Това зависи единствено и само от въпроса. Питай и ще видим.
— Защо се криеш зад това перде? — Хоузи го посочи, не че Вечният Наследник можеше да види жеста му. — Не за пръв път посещавам Вечното светилище и…
— Разбира се, че не е за пръв път. Нали ти, Орфиндел, си го строил.
— Ами — поколеба се Хоузи, — има различни легенди, че било построено от Старей, който се казвал Арвиндел, в други се говори за Орфиндел, както и доста неприятни за ухото неща — но това съвсем не ме прави същия Орфиндел, не е ли така?
— Не. — Дочу се тънък кикот. — Това определено не те прави същия. Но нека забравим този въпрос, поне засега.
— Та исках да кажа — продължи Хоузи, — че и преди съм бил тук, но не бях останал с впечатлението Вечния Наследник да е чак толкова…
— Отдаден на уединението си — довърши вместо него Вечният Наследник. — Мисля, че искаше да кажеш именно отдаден на усамотението си.
„Или по-скоро потънал в изолация“, помисли си Иън. Дали самият Вечен Наследник си бе избрал подобна съдба, или така бе решило онова чучело, дето го вардеше?
А и пердето. То пък за какво беше нужно?
Точно в този момент щеше да е много удобно, ако тук се мотаеше някое малко кученце, което да поотмести завесата. Никой нямаше да обвини едно симпатично малко кученце. Не че имаше представа какво щеше да разкрие животинката, освен че там нямаше да заварят Франк Морган. Гласът на Вечния Наследник приличаше много повече на гласа на Уолъс Бийри.
„Само спокойно, и аз не съм Джуди Гарланд.“ Въпреки че изпитваше непреодолимо изкушение да удари пети и да изреве на висок глас: „Мой любим дом, мой любим дом, мой любим дом“, Иън се въздържа, защото бе очевидно, че от това няма да излезе нищо добро.