Червения вълк [bg]

Сипва прах в машината за миене на съдове и я пуска. Той хваща лицето й в длани и го изучава със сбърчени вежди.

— Добре си решила да останеш още един ден у дома. Много си бледа.

Тя свежда поглед и бута ръцете му встрани.

— Чувствам се малко изтощена — казва Аника и излиза от кухнята.

— Не ме чакай — нарежда Томас на тила й, — обещал съм на Арнолд да пием по бира след това.

Замръзва на прага, а камъкът с остри като бръсначи ръбове започва да се върти в гръдния й кош. Застинала е намясто и усеща как сърцето бумти.

— Добре — отвръща Аника и отново овладява мускулатурата си, мести крак пред крак, излиза в антрето, оттам в хола, оттам в спалнята, а там — в леглото. Чува го да изважда спортния сак и ракетата от гардероба в антрето, после виква за довиждане към нея и децата, следват разсеяните им отговори и нейното мълчание.

Дали е забелязал нещо странно у нея? Дали имаше нещо особено в неговото държание?

Вдъхва дълбоко и бавно издишва.

Ако бъде откровена пред себе си, цялата последна година й е малко крива. Той просто не реагира на това.

Става от леглото и го заобикаля, за да използва телефона, оставен върху шкафчето откъм другата страна.

— Томас казва, че си болна — съобщава Арнолд, едничък сред старите приятели на Томас, който я приема безрезервно. — По-добре ли се чувстваш?

Аника преглъща и мотолеви нещо.

— Е, това обяснява защо не може да играе тази вечер, но стават две седмици подред.

Аника пада. Подът под нея се превръща в черна дупка и тя полита през космоса.

— Ще трябва да си търся друг партньор, ако продължава да отменя срещите, надявам се, че разбираш.

— Не можеш ли да изчакаш още малко? — пита Аника, потънала в леглото. — Томас толкова държи на теб.

Арнолд въздъхва нервно.

— Добре — казва той, — ама е наистина голямо лайно. Никога не си държи на думата. Когато наемеш корт с фиксиран час за цял сезон, не може просто да ти хрумне да не го използваш.

Аника закрива очи с длан, а сърцето й ще се пръсне.

— Ще поговоря с него — обещава тя и затваря.

Сигурно е минало известно време, защото изведнъж децата се оказват до нея, в леглото, по едно от всяка страна, пеят нещо, което й е познато отнякъде, започва да тананика заедно с тях, а ангелският хор им приглася в синхрон.

Тези деца са мои, казва си тя. Той никога няма да ми вземе децата.

— Добре — обажда се Аника, — време е за лягане.

И ги слага по леглата, чете им приказка, без сама да съзнава какво точно чете. Подпъхва завивките им, целува и двамата. Излиза, като загася лампата. Сгушва се в прозоречната ниша на хола и притиска слепоочие в леденостуденото стъкло. Покрай неуплътнената рамка духа право в бедрата й. Долавя шума от вятъра, който се мъчи да влезе в стаята покрай пантите. Вътрешностите й са смълчани и спокойни, затиснати от ръбестия камък.