Дверите на ада
- Автор: Догерти Пол
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мариана Димитрова
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Дверите на ада». Краткое содержание книги:
Защитата на града се води от стария враг на Александър, гъркът-отстъпник Мемнон, персиеца Оронтобат и тиванеца Ефиалт, който се е заклел да отмъсти за опустошаването на Тива. Персийските шпиони готвят клопка на Александър, защитниците на Халикарнас са убедени, че предстените му ще рухне митът за непобедимостта на македонската войска.
Докато обсадени и обсаждащи се готвят за една от най-паметните битки на древността, в македонския лагер загиват хора при загадъчни обстоятелства. Всички се домогват до тайнствен документ, от който зависи успехът на обсадата, но писарят, който трябва да го разчете, е убит. Жертвите стават все повече, и Теламон, довереният лекар на царя, отново е въвлечен в подмолните интриги на противниковите лагери. Теламон достига едва лине до адските двери, за да се добере до гнездото на предателите и да защити живота и делото на Александър.
— Ами вчера? — попита лекарят.
— Всичко започна добре. Александър каза, че когато завземе Халикарнас…
— Моля? — прекъсна го Теламон.
— Така ми каза. Че ще го превземе, както Агамемнон Троя, но нищо друго не ми обясни. Както и да е — Генций потри ръце, — когато Халикарнас падне, ще играя в големия театър там. Бях много развълнуван. Ако Александър Македонски стане мой покровител…
— Но Демерата развали всичко.
— Да, тя изчезна. Войникът долу спеше, другите бяха в градината, видях Сарпедон в кухнята. Открих Демерата в стаята на Памен. Беше коленичила на пода, плачеше и рецитираше любовни стихове. Не ме чу да влизам. Стоях зад нея. Точно стиховете ми разкъсаха сърцето. Памен беше мъртъв, но тя все още обичаше сянката му и му шепнеше любовни слова. В кесията си имах връв, от онази, която нанизват в туниките. Бързо я увих около шията й и я стегнах. Тя почти не се съпротивляваше — като птичка, която пърха в ръката ти. И после издъхна. Скрих тялото зад вратата. — Той направи гримаса. — Беше дребничка. След това се направих, че я търся — май не е било много убедително.
Теламон поклати глава отрицателно.
— Знаех, че е въпрос на време да бъда разкрит — замислено каза Генций, — но смятах, че ще си зает сдруги дела. Смъртта на Демерата щеше да бъде още едно от загадъчните убийства, извършени тук. — Той погледна лекаря в очите. — По-умен си, отколкото те мислех. От теб би излязъл добър актьор, лекарю. Бих ти дал ролята на Креон от «Антигона» или на самия Едип.
— Това беше другата ти грешка — леко се усмихнаТеламон. — На погребението рецитира стихове от «Антигона». Ако добре си спомням, ти каза: «Затуй ме дебнат зорко отмъстителки». Но това не е точният цитат. В пиесата Тирезий говори с цар Креон и би трябвало да казва: «Затуй те дебнат зорко отмъстителки». Всъщност, ти си призна, че си виновен.
— Така ли? — Генций побутна стола си назад. — Нима съм направил подобна грешка? — Той потри лицето си с ръце. — И каква ще бъде съдбата ми, лекарю?
— Не аз ще я решавам. Ще те задържим, докато царят реши какво да прави с теб. — Сърцето на Теламон се смекчи, когато видя мъката в очите на Генций. — Ако говориш истината, бил си предизвикан. Изпаднал си в лудост, каквато боговете често ни изпращат.
— Или демоните от Хадес! — отвърна актьорът.
— Ще те задържим тук — каза Теламон, — но има начин да смекчиш сърцето на царя.
Генций присви очи.
— Помниш ли вечерта, когато отиде в стаята на Памен? Беше ли тъмно?
Актьорът кимна.
— Но вътре горяха лампи.
— Да, бяха запалени три или четири, ако добре си спомням.
— Помисли си какво друго видя. Освен Памен иДемерата. Мисли, Генций.
Актьорът скръсти ръце и замря със сведена глава. Теламон чу тропот на копита от двора, викове и крясъци, но не им обърна внимание.
— Как изглеждаше стаята на Памен, Генций? Ти си актьор, имаш отлична памет. Представи си, че стоиш на вратата: тъмнината, светлината от лампите.
— Беше много подредено — отвърна Генций. — Да, точно това си помислих. Писалището беше празно, а не отрупано с ръкописи.
— Сигурен ли си?
— Да, имаше и още нещо.
Теламон овладя нетърпението си — не искаше да му подсказва.
— Дисагите на Памен бяха изправени до стената. Бяха пълни с дрехи.
— Имаше ли чувството, че той се кани да замине?
Генций рязко вдигна глава:
— Защо питаш?
— Просто предполагам. Защо Демерата — настоя Теламон — го е посетила точно онази нощ? Каза ли ти нещо?
— По-късно, когато скърбеше за него, се скарахме. Тя ми каза, че смъртта на Памен нямала значение. Дори да бил жив, никога вече нямало да го види.
— Значи е заминавал…
Теламон млъкна, дочул стъпки в коридора. На вратата се почука и Хефестион, облечен за езда, нахлу в стаята. В едната си ръка носеше боен шлем, а в другата — къс камшик.
— Привет на новия Патрокъл — изсъска Касандра, — изпратен набързо от любимия си Ахил.
Хефестион, който беше свикнал с подмятанията й, й намигна. Погледна Теламон, после Генций.
— Проблеми ли има, лекарю?
— Да — отвърна Теламон. — И сигурно са повече, щом ти си тук.
— Господарят ни вика — промърмори Касандра.
— Изпратиха ме да те заведа. Царят има нужда отсъвета ти. Иска да си близо до него.
Теламон се изправи и извика:
— Стража!
Войникът, който пазеше отвън, се появи на вратата. Теламон посочи актьора.
— Този човек ще стои затворен в стаята си — носете му там вода и храна. Придружавайте го навсякъде.
Войникът се изправи и посегна към дръжката на меча си.