Дверите на ада
- Автор: Догерти Пол
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мариана Димитрова
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Дверите на ада». Краткое содержание книги:
Защитата на града се води от стария враг на Александър, гъркът-отстъпник Мемнон, персиеца Оронтобат и тиванеца Ефиалт, който се е заклел да отмъсти за опустошаването на Тива. Персийските шпиони готвят клопка на Александър, защитниците на Халикарнас са убедени, че предстените му ще рухне митът за непобедимостта на македонската войска.
Докато обсадени и обсаждащи се готвят за една от най-паметните битки на древността, в македонския лагер загиват хора при загадъчни обстоятелства. Всички се домогват до тайнствен документ, от който зависи успехът на обсадата, но писарят, който трябва да го разчете, е убит. Жертвите стават все повече, и Теламон, довереният лекар на царя, отново е въвлечен в подмолните интриги на противниковите лагери. Теламон достига едва лине до адските двери, за да се добере до гнездото на предателите и да защити живота и делото на Александър.
Мемнон подуши въздуха и се огледа — от купата за вода още се вдигаше пара.
— Свалете го! — нареди той.
Един войник хвана трупа, а друг се покачи на масата и преряза връвта. Сложиха го на пода. Мемнон коленичи до него. Тялото беше още топло. Той изщрака с пръсти. Един войник му подаде камата си и военачалникът преряза примката. Трупът леко потръпна, когато въздухът от дробовете на мъртвеца излезе от устата му.
— Мъртъв е съвсем отскоро.
Мемнон огледа главата и врата на Евнуха. Не видя никакви рани, освен моравата ивица около шията му.
— Какво стана? — попита той.
Отиде до димящата бронзова купа. Водата беше изляна и вътре имаше купчина черна пепел. Огледа килията. Всичко беше подредено — малкото походно легло беше оправено, наметка и колан висяха на стената. Едната лампа беше угаснала, но другата гореше силно. На пейка до стената имаше поднос с остатъци от храна, чаша и кана вино.
— Какво стана? — повтори Мемнон и посочи към тъмничаря с грозното лице. — Кажи, Цербер.
— Настанихме го удобно — отвърна тъмничарят, без да се страхува. Пристъпи напред и разпери безпомощноръце. — Господарю, ти ни нареди така.
— Знам — отвърна Мемнон.
— Имаше дрехи, колан, дори нож. Ние се хранехме вединия край на коридора, а пазачите — в другия. Чухме сигнала за тревога.
Мемнон кимна към войниците.
— Така е, господарю. Излязохме от коридора и се качихме по стълбите. Цербер и тъмничарите ни последваха. Някой каза, че ни нападат, миришеше наогън…
— Какво стана после?
— Върнах се долу в килията — отвърна Цербер. — Замириса ми на дим, но помислих, че е отвън. Когато погледнах през решетката, Евнухът висеше на въжето, а от купата излизаха пламъци и дим. Докато намеря ключовете и отворя вратата… — Мъжът сви рамене. — Беше твърде късно. Евнухът беше мъртъв.
Мемнон внимателно изучаваше пълното му, лукаво лице, дебелите устни и хитрите очи.
— Господари мои — изхленчи тъмничарят, — разговарях с Евнуха. Той се боеше. Смяташе, че щом свърши работата си, ще го разпиете. Смяташе, че няма начин да се измъкне.
Мемнон се обърна и погледна към купата.
— Всичко ли е изгорил? — попита Ефиалт. Мемнон кимна.
— Изгорил е своя екземпляр от ръкописа на Питий и всички бележки, които е направил. — Той затвори очи, опитвайки се да овладее гнева си. — Съблечете трупа! — Мемнон отиде до вратата и се обърна. — Не, като си помисля, вече няма смисъл. Ти — посочи той към Цербер — го изнеси навън. Да се възползваме от пожара. Хвърлитрупа в него и ще се отървем!
Когато се върнаха в залата за пиршества, прислужникът ги чакаше на вратата. Този път той падна на колене.
— Какво е станало? — попита Оронтобат. Прислужникът вдигна обляното си в сълзи лице.
— Господарю, има още по-лоши новини.
— Изправи се! — изсъска Оронтобат. Прислужникът не се подчини.
— Господарю, знаеш, че работя ден и нощ. — Говореше бавно, за да го разбира Мемнон. — Слушам докладите на шпионите ни от града. Точно преди да вдигнем тревога, един от най-добрите ми хора, трезвомислещ и разсъдлив…
— Хайде, казвай! — нервно го прекъсна Оронтобат.
— Този човек — прислужникът вдигна глава — се кълне в душата на майка си, че видял македонски щитоносци близо до двореца.
Оронтобат сграбчи мъжа за туниката, изправи го на крака и го разтърси.
— Лъжеш! Шпионите ти грешат!
Треперещ от страх, прислужникът поклати глава:
— Господарю, казвам истината!
Ефиалт рязко се отдръпна и ритна един стол. Оронтобат изблъска прислужника от стаята и блъсна вратата след него. Леопардът се приближи към него, но бързо се отдръпна, когато Оронтобат го срита. Животното изръмжа от болка и отиде да се скрие в един ъгъл.
— Възможно ли е това? — изсъска Ефиалт. — Щитоносци от елитния отряд на македонеца тук? Как са влезли?
— Трябва да разпитаме шпионина — отвърна Мемнон. — Казал, че били двайсетина души. — Той се опита да се съсредоточи. — Може да е малка група, която се е укрила вграда преди началото на обсадата.
— Но са били въоръжени! — извика Ефиалт. — Защо да привличат внимание към себе си? Не разбираш ли, Мемнон? — Ефиалт пресуши чашата си и я хвърли на пода. — Искали са да бъдат видени. Откъде да знаем, че на други места в града няма още от тях? Ами ако решат да разбунтуват тълпата? Ако я подкупват със злато и сребро?
— А и смъртта на Евнуха — намеси се Оронтобат. — Съвпадение ли е? Първо съобщението до Ефиалт, а сега и македонци зад стените.
Мемнон взе подробната карта на града, помете чашите и чиниите от масата и я разтвори. Закрепи я с няколко чаши, за да не се навива и направи знак на събеседниците си да се приближат.