Дверите на ада
- Автор: Догерти Пол
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мариана Димитрова
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Дверите на ада». Краткое содержание книги:
Защитата на града се води от стария враг на Александър, гъркът-отстъпник Мемнон, персиеца Оронтобат и тиванеца Ефиалт, който се е заклел да отмъсти за опустошаването на Тива. Персийските шпиони готвят клопка на Александър, защитниците на Халикарнас са убедени, че предстените му ще рухне митът за непобедимостта на македонската войска.
Докато обсадени и обсаждащи се готвят за една от най-паметните битки на древността, в македонския лагер загиват хора при загадъчни обстоятелства. Всички се домогват до тайнствен документ, от който зависи успехът на обсадата, но писарят, който трябва да го разчете, е убит. Жертвите стават все повече, и Теламон, довереният лекар на царя, отново е въвлечен в подмолните интриги на противниковите лагери. Теламон достига едва лине до адските двери, за да се добере до гнездото на предателите и да защити живота и делото на Александър.
Лицето на Генций се отпусна, раменете му увиснаха.
— Защо я уби? — тихо попита Касандра.
— Защото я обичах. Демерата беше моята публика, моето вдъхновение. Всеки има своя муза, тя беше моята. — Очитена Генций се изпълниха със сълзи. — Запознахме се на празника на цветята в Атина преди 16 години. Беше дъщеря на търговец на вино. Идваше да гледа вечерните ми представления. Влюбих се в нея от пръв поглед. Нямахме деца, но тя ме придружаваше, когато пътувах от град на град, събирайки аплодисментите на знатните и на обикновените хора. — По бузите му се стичаха сълзи. — Жените ме преследваха, но аз не им обръщах внимание. Демерата също имаше обожатели. Отначало ги търпях. Смятах, че в това няма нищо лошо, но после усетих, че нещо не е наред. Млади войници, млади поети. Скоро започна да ми слага рога, но това само ме накара да я обикна още повече. Прощавах й. Тя винаги се кълнеше, че това е за последен път, че ще ми бъде вярна, че обича само мен. Смятах се за велик актьор, лекарю, но като си помисля — горчиво се изсмя Генций — Демерата ме превъзхождаше. Колко се разстройваше, когато нарушеше думата си. Бях тъжен, защото тя разби сърцето ми. Но Памен… — Той въздъхна. — Когато разбрахме, че Македонецът е спечелил битката при Граник, решихме, че ще е по-добре да оставим пътищата на настъпващите войски и да се подслоним за известно време в двора на царица Ада в крепостта Алинде. Беше хладно място, далеч от жегата и прахта, а старата царица ни посрещна с отворени обятия.
— И Демерата срещна Памен?
— Точно така. Този път беше по-различно, не беше краткотрайна връзка. — Генций с мъка сподави риданието си. — Демерата много го хареса. По това време дворът вече беше изпълнен със слухове, че Александър се придвижва на юг, че се кани да обсади Халикарнас. Че градът имал слабости в отбраната. Ръкописът на Питий се превърна в най-важното нещо за царица Ада. Солан, Бес… — Генций махна с ръка. — Тогава се запознах с всички тях.
— А Демерата и Памен станаха любовници?
— Да, така беше. Дотогава бях отстъпчивият съпруг. Бях ужасен от мисълта, че Демерата може да ме напусне. Реших да се направя, че не виждам нищо. Най-накрая напуснах Алинде. Демерата беше съсипана, но какво ме интересуваше болката й? Бях спечелил благоволението на Александър. — Той разпери ръце. — Останалото го знаете.
— Разговарял ли си с Демерата за Памен?
— Тя се закле, че ще ми бъде вярна и ще го избягва, но той беше красавец, с тези влажни тъмни очи и загадъчно лице. Знаех, че тя ме лъже — добави той горчиво. — Върна се при него като куче при господаря си.
— И през нощта, когато Памен умря, ти си ходил да търсиш Демерата?
— Да, търсих я и я намерих късно през нощта в стаята на Памен. И двамата седяха на леглото. Не съм ги хванал на местопрестъплението, но тези неща се усещат. Имам дарбата да различавам кое е истина и кое роля. Седяха там със зачервени лица, разбъркани дрехи, а на пода се търкаляше чаша вино.
— Скарахте ли се?
— Само ги погледнах, затворих вратата и тихо се оттеглих. Когато Демерата се върна, се престорих на заспал. Реших да се правя, че нищо не се е случило, репетирах ролята си, а тя се държеше като идеалната съпруга и ми суфлираше. — Актьорът леко се усмихна. — Биеше цимбалите при излизането ми. — Той изтри бузите с опакото на ръката си. — Когато откриха Памен мъртъв, си изиграх ролята. Придадох си мрачно изражение и се направих на загрижен.
— Ти ли го уби? — попита Касандра, без да обръща внимание на предупредителния поглед на Теламон.
— Не съм се приближавал до стаята на прелюбодееца — отвърна актьорът. — Не съм го убил, но бях доволен, че е мъртъв. Отидох да се разходя в градината и бях толкова щастлив, че танцувах като вакханка.
— Заподозря ли някого? — попита Теламон. Генций избухна в смях и се обърна.
— Наблюдавах те, лекарю. Ти изучаваш симптомите, нали? Винаги търсиш, винаги наблюдаваш. Не знам! Солан, Бес, Сарпедон и Памен бяха като четирите ъгъла на една стая. Бяха близки и потайни.
— Ами Херол?
— Той се присъедини към тях доста по-късно. Не му вярвам особено. С тази негова любов към змиите и онзи странен култ. Вярваш ли в боговете, Теламоне? Аз не вярвам. Херол наистина е жрец и вероятно шпионира останалите за царица Ада. — Актьорът поклати глава. — Не знам. Не ме интересува.