Мъжът на моите мечти
- Автор: Линдзи Джоана
- Серия: sherring cross #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Диляна Радинска
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мъжът на моите мечти». Краткое содержание книги:
Предрешен като слугата Джефрис, за да избегне смъртоносен дуел с най-добрия си приятел, Амброуз е омагьосан, но и разярен от дръзката червенокоска, домогваща се до дворянската му титла. Без да разкрива истинската си самоличност, младият дук решава да осуети плановете на Мегън, но дори не предполага, че чаровната користолюбка ще се окаже единствената жена, за която самият той ще мечтае да се ожени.
Девлин се облегна назад на стола зад бюрото си и небрежно уви около пръста си един дълъг кичур.
— Не ти ли харесва? Ето това се случва на хората, които водят тих селски живот. Искаш ли да чуеш какво друго може да им се случи?
— Правилно ли оставам с впечатлението, че ми се сърдиш за нещо, скъпо момче?
— Напълно е възможно.
— Много добре, така да бъде. — Тя седна срещу него, очевидно готова да понесе недоволството му. — Кажи ми какви други неща могат да им се случат.
— Човек може да се побърка.
— Това не ми беше дошло на ума, но предполагам, че е възможно. Какво друго?
— Човек може да се ожени.
— Значи Джон не се е занасял с мен? Наистина си се прибрал с невеста?
— Има доста начини, по които бих я нарекъл, но „невеста“ със сигурност не е един от тях.
Лусинда Сейнт Джеймз вдигна сребристобелите си вежди.
— Нима вече ти създава грижи?
Девлин изсумтя.
— Вече? Никога не ми е създавала нищо друго.
— Струва ми се, че предпочитам сама да си съставя мнение за момичето, след като ти си в такова кисело настроение. Къде е тя?
Той сви рамене.
— Не знам, но мога да предположа, че ще я намериш в конюшнята.
Веждите на Дъчи се вдигнаха още по-учудено, защото вече минаваше десет вечерта.
— Толкова късно?
— Часът, бил той дневен или нощен, няма никакво значение, когато тя иска да е в конюшнята.
Тя понечи да каже нещо, но промени намерението си.
— Няма да те закачам на тази тема.
— Изобщо не те обвинявам — сухо отвърна Девлин.
— Много добре, достатъчно дълго ме държа в напрежение. Коя е тя?
— Дъщерята на ескуайър Пенъурти.
— Дявол да ме вземе! — възкликна Дъчи с усмивка, която потвърди подозренията му.
— Би трябвало да те вземе. Как, за бога, хрумна на болния ти мозък, че ще харесам тази червенокоска?
— Как, за бога, бих могла да знам, че ще стане така? — отговори тя съвсем невинно.
— Но си се надявала.
— Предполагам.
— Можеш ли да ми кажеш защо?
— Аз се запознах с нея преди няколко години…
— За мое най-голямо съжаление.
Скръбното изражение, с която я бе прекъснал, я накара да го изгледа недоволно.
— Тогава знаеш, че баща й я доведе тук, за да й избере една от нашите кобили.
— И познай как е кръстила въпросната кобила.
— Не се съмнявам, че с някакво глупаво име. В края на краищата, тогава тя беше дете.
— Да, самият аз винаги съм намирал това име за дяволски глупаво и тъкмо затова никога не го използвам. — Веждите й подскочиха смаяно нагоре.
— Да не искаш да кажеш… Не и Амброуз?!
— Сър Амброуз, ако трябва да бъда точен — отвърна той, при което баба му избухна в смях. — Не мога да разбера кое му е толкова смешното.
— Предполагам, че не можеш, скъпо момче. Ти си също толкова задръстен, колкото беше и дядо ти на седемдесет. Това се получава, когато човек работи прекалено много и не отделя достатъчно време за нищо друго — нещо, от което се опитвам да те отуча. Проблемът ти е там, че твърде дълго беше под неговото крило. Но трябва да ти кажа, че той не беше такъв, когато се омъжих за него и че ти си прекалено млад, за да приличаш на него.
— Не намирам, че съм задръстен. Мегън също не ме намира за такъв, ако искаш да знаеш.
— Радвам се да го чуя. Това е едната от причините, заради които „съм се надявала“. Момичето е дяволски впечатляващо — поне на мен ми направи много силно впечатление. Оказа се, че през последните години доста често ми се случваше да мисля за нея.
— Какво толкова е успяла да стори малката хубостница? Да не би да е подпалила мебелите с избухливия си нрав?
Дъчи се засмя.
— Не забелязах да има избухлив нрав. Затова пък забелязах, че се отличава с много одухотвореност и с неустоим чар. Беше прекрасно девойче, с прямота и чистосърдечие, които бяха много забавни. Освен това още тогава бе повече от очевадно, че ще се превърне в голяма красавица. Така ли е наистина?
— Несравнима — намусено отговори Девлин.
— Тогава какво толкова е станало? Аз самата не виждам нищо лошо в това, че те изпратих там, където можеше да се запознаеш с нея и евентуално да бъдеш запленен от чара й.
— Никак не ти отива да се правиш на Купидон, Дъчи — каза той горчиво. — Срещнала си се с Мегън Пенуърти само веднъж, при това преди шест години, когато тя е била все още малко момиченце, и тази среща ти е била напълно достатъчна, за да решиш да хвърлиш единствения си внук в устата на вълка. Много съм разочарован от теб.
— Това вече го разбрах. Вълк ли каза, Девлин?