Книгата на живота

— Няма да пускам часовника, докато не я извадиш. — Люси ми подаде кутията с ръкописа. Носеше само това. Нямаше документи, материали за четене и дори мобилен телефон, които да я разсейват от работата й да ме наблюдава.

Макар че обикновено прелиствах ръкописите, за да гледам илюстрациите, реших да не бързам с Войнич. Плъзнах пръсти по отпуснатата подвързия от велум — ранния еквивалент на меките корици. Картини изпълниха съзнанието ми, вещерското ми докосване разкри, че подвързията е била добавена няколко века след написването на книгата и най-малко петдесет години след като я бях държала в библиотеката на Дий. Различих лицето на подвързвана и характерната за седемнайсети век прическа, когато докоснах гръбчето.

Внимателно положих ръкописа върху очакващата дунапренена поставка и го отворих. Наведох се, докато носът ми едва не докосна първата, покрита с петна страница.

— Какво правиш, Даяна? Душиш ли го? — тихо се засмя Люси.

— Всъщност точно това правя. — Ако исках Люси да ми съдейства за странните ми молби тази сутрин, трябваше да бъда колкото се може по-честна.

Обхваната от любопитство, тя се приближи до масата и също помириса добре Войнич.

— Мирише ми на стар ръкопис. Книжните червеи здравата са се потрудили. — Люси намести очилата си за четене и се вгледа още по-внимателно.

— През седемнайсети век Робърт Хук е изучавал книжните червеи под микроскопа си. Наричал ги „зъбите на времето“. — Като гледах първата страница на ръкописа, разбирах причината. Беше цялата надупчена в горния ляв ъгъл и долното поле. И на двете места имаше петна. — Мисля, че червеите са били привличани от мазнините, оставяни от пръстите на читателите върху пергамента.

— Какво те кара да смяташ така? — попита Люси. Точно реакцията, на която се бях надявала.

— Пораженията са най-големи там, където читателят е докосвал пергамента, за да го прелисти. — Поставих пръст върху ъгъла на страницата, сякаш сочех към нещо.

Краткият контакт предизвика нова експлозия от лица, които преливаха едно в друго — алчната физиономия на император Рудолф; поредица непознати мъже, облечени в дрехи от различни периоди, двама от които духовници; жена, която си води подробни бележки; друга жена, прибираща книги в сандък. И демонът Едуард Кели, който скришом пъха нещо в корицата.

— Има и много поражения по долния ръб, където ръкописът се е допирал до тялото, ако са го пренасяли. — В пълно неведение за картините, преминаващи през третото ми вещерско око, Люси се вгледа в страницата.

— Дрехите от онова време сигурно са били доста мазни. Повечето хора не са ли носели вълна?

— Вълна и коприна. — Поколебах се и реших да рискувам всичко — библиотечната си карта, репутацията, може би дори работата си. — Мога ли да те помоля за нещо, Люси?

Тя ме погледна предпазливо.

— Зависи.

— Искам да поставя длан върху страницата. Само за малко. — Наблюдавах я внимателно, за да преценя дали не смята да извика охраната на помощ.