Всяко решение си има проблем
- Автор: Гир Керстин
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Год: Ибис
- Переводчик: Людмила Костова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Всяко решение си има проблем». Краткое содержание книги:
Гери е прехвърлила трийсетте писателка на любовни романи, с които едвам свързва двата края. Интимният й живот е плачевен. Или по-точно казано — изобщо няма такъв. Тя има хаотични приятели, ужасно семейство и вроден талант за създаване на гафове. И в деня, в който губи работата си, всичко се обръща с главата надолу. Тогава Гери решава да напише прощални писма до свои близки, приятели и познати, в които с много ирония и хапливи забележки им казва истинското си мнение за тях. И защо да се притеснява? Нали вече няма да я има, когато получат писмата й…
Но… планът с водката и сънотворните таблетки не сработва и животът на Гери изведнъж става истински интересен. Защото, как да се изправиш срещу човек, на когото си казал какво точно мислиш за него…
Усетих, че настроението ми се повишава. Може пък да не съм единствената без придружител тази вечер. Огледах фоайето, търсейки да видя някъде Мия. Тя работеше тук като заместник-шеф на администраторите и аз вътрешно се бях подготвила, че мога да я срещна. (Което беше още един аргумент против скучния бежов костюм и в полза на червената секси рокля.) Но не я видях никъде. Дано днес е в почивка.
— Залата с огледалата е великолепна — каза пралеля Аделхайд. Тя продължаваше да стиска здраво ръката ми, докато се изкачвахме по широката мраморна стълба, която водеше до празничната зала. — Но кристалната зала до нея е още по-хубава. За съжаление е била резервирана за друго тържество. Горката Алекса опитала какво ли не, за да се разменят, но ония били твърдоглави и не отстъпили. И то за някакъв си седемдесети рожден ден, на който дори не е нужно да се танцува.
— Какво? Пак ли ще има танци?
— Разбира се, детето ми. Виенски валс, също като тогава на сватбата. Когато ти потроши порцелана. Ей, какво нещо беше, помниш ли, Хайнрих? Здраво парченце не остана, невероятно. Освен една каничка за мляко, все се чудя къде ли може да е сега. Между другото, Хулда няма да дойде, тя предпочете да лети за Сардиния. С някакъв мъж, който може да й бъде внук.
— Мисля, че е момчето, наето да я гледа — каза прачичо Хайнрих.
— Глупости — отсече пралеля Аделхайд.
Още не бяхме изкачили и половината от стълбата, когато съгледах до вратата на залата с огледалата майка ми, облечена в костюм с люляков цвят, заедно с баща ми, Лулу и Патрик. Лулу беше с черен костюм с панталон, който, като се изключи цветът, беше едно към едно с моя бежовия.
Внезапно усетих, че смелостта ме напуска, отлепих се от пралеля Аделхайд и казах:
— Ох, забравих нещо, вие вървете.
Пралеля Аделхайд се хвана за парапета.
— Хм, накъде ли хукна така?
— Може да й е хрумнала някоя добра идея за ново порно — каза прачичо Хайнрих.
Спуснах се бързо надолу по стълбите. Какво ме беше прихванало? Ако сега се върна вкъщи и бързо се преоблека, ще мога да се върна преди чичо Фред да е произнесъл речта си и да са отворили бюфета. После до края на вечерта можех тихо и необезпокоявано да стоя в някой ъгъл и да се напия до безпаметност.
На предпоследното стъпало налетях право на един мъж, който смаяно ме изгледа. Беше Адриан.
— Какво, за Бога, правите тук? — попита той.
Аз го гледах не по-малко смаяно, отколкото той мен. Беше в костюм и с вратовръзка и, освен ако не ми се привиждаше, неговите иначе леко разрошени черни къдрици бяха разделени на път в стил Пиърс Броснан от осемдесетте и гладко сресани. От едната страна те се извиваха навън, а от другата — навътре.
— О, не! — казах аз. — Моля ви, само не ми казвайте, че сте новият приятел на братовчедка ми Франциска! Това е повече, отколкото бих могла да понеса!
— С чиста съвест мога да ви уверя, че не съм — каза Адриан. — Нямам представа коя е братовчедката Франциска. Ами вие… да не би да сте тук с братовчед ми Мартин? Висок, слаб, с коефициент на интелигентност 180 и леки наченки на оплешивяване?
Поклатих глава.
— За жалост, не.
— Слава Богу — въздъхна Адриан. — Приятелките на Мартин са все съсухрени очилати зубърки с къси коси и изглеждат така, сякаш сами са се подстригали. Вярно, че е по-добре с някоя от тях, отколкото да дойдеш сам, но лично за мен тези очилатки са утеха, въпреки че имат докторски титли и са носителки на национални ордени, задето са предоставили на науката яйцеклетките си.
— Значи и вие сте тук на семейно тържество?
— Да — отвърна Адриан. — В кристалната зала.
— О, на седемдесетия рожден ден!
— Именно — каза Адриан. — Баща ми.
— Ние пък сме в съседната зала с огледалата и празнуваме сребърната сватба на леля Алекса — обясних аз. — С малък струнен оркестър.
— Ние имаме цяла капела и фокусник.
— Затова пък ние имаме пететажна сватбена торта — не отстъпвах аз. — Със сребърна глазура!
— Моят чичо ще рецитира стихотворение от триста строфи — каза Адриан.
— Ние ще пеем самостоятелно съчинени рими по мелодията от „Чуй какво отвън долита“ — отвърнах.
— Майка ми ще произнесе хвалебствие за баща ми и неговите трима прекрасни синове, ще превъзнесе Николаус до небето, ще пролее радостни сълзи за Албан, а после ще въздъхне и ще каже да не забравим и нашия най-малък син, Грегор, който отново не е успял да върже вратовръзката си правилно, което ще предизвика всеобщ смях.