Върховното кралство [Наследникът]

След като не намериха никого, при положение че бяха сигурни, че двамата или тримата мъже, които искаха да задържат, живеят там, пурпурните гвардейци бяха претърсили навсякъде. Малкото мебели бяха преобърнати или счупени. Леглата бяха изтърбушени. Разкъсани чаршафи се валяха по пода. Но безредието не беше толкова голямо. Онези, които бяха живели тук нелегално, се задоволяваха с малко и не бяха оставили кой знае какво.

Застанал насред тавана, Далк дълго го разглежда, като оглеждаше всичко с професионален поглед в търсене на някакъв детайл, нещо нередно, нещо, което да привлече вниманието му. Той беше талантлив копой. И умееше да се доверява на интуицията си.

Но нищо не забеляза.

Беше дошъл твърде късно. В състоянието, в което се намираше, това място не можеше да му каже каквото и да било. Далк обаче усещаше, че беше по следите на важен дивеч…

Далк не помръдна, когато един сержант от Пурпурната гвардия влезе, като буташе пред себе си един доносник, който обикновено се подвизаваше в свободния квартал на корабите, близо до търговското пристанище. Далк беше наредил да му го доведат, защото — ако се вярва на докладите, които беше прегледал — всичко беше започнало с този мъж.

— Оставете ни, сержант.

Сержантът излезе.

Застанал неподвижно, Далк се направи, че не обръща никакво внимание на доносника, а през това време той чакаше, внимателен и несигурен. Нарбио не знаеше какво точно се иска от него, но знаеше кой е Далк. В Ориал всички знаеха. Далк беше довереният човек на министър Естеверис. Неговият шпионин и убиец. Неговият изпълнител на мръсни поръчки. Говореше се, че Далк няма нито душа, нито съвест и че убива, без никога да изпитва угризения. Но това, което най-много притесняваше Нарбио, беше, че Далк никога не си даваше труда да отиде някъде за нищо. Ако беше тук, значи работата беше важна. А Нарбио знаеше, че в една важна работа за такъв като него имаше само лоши удари. Действително доносникът бързо можеше да се превърне в неудобен свидетел.

— Този мъж — каза изведнъж Далк, без да удостои Нарбио с поглед. — Онзи, когото си проследил миналата вечер до тук. Разкажи ми за него.

— Беше висок. Едноок. Заплашителен. Наемник, струва ми се.

— Едноок?

— Имаше превръзка на едното си око. Дясното, мисля.

— Това не означава, че е бил едноок.

— Вярно е, месир.

— И какво друго?

Нарбио помисли.

— Нищо, месир. Това… това е всичко, което си спомням.

Далк помълча малко, после каза спокойно:

— Свободните квартали гъмжат от наемници. Кажи ми тогава, Нарбио, ако в този не е имало нищо особено, защо си го последвал, защо него, а не някой друг? По твой вкус ли беше?

Нарбио не разбра кое го разтревожи най-много. Името му в устата на Далк? Или жлъчта в последния въпрос?

— Не зная — каза той, като отчаяно търсеше отговор, който да задоволи шпионина на Естеверис. — Не зная… Може би… — и изведнъж се сети. — Може би меча му. Да, меча му!

Далк изглеждаше заинтригуван.

— Какъв меч?

— Този мъж. Той носеше меч на гърба си. Скандски меч. Точно затова го забелязах.