![Върховното кралство [Наследникът] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/1/0/2/9/0/vrhovnoto-kralstvo-naslednikt-download.jpg)
Върховното кралство [Наследникът]
- Автор: Певель Пьер
- Серия: Върховното кралство #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Върховното кралство [Наследникът]». Краткое содержание книги:
Какво ли щеше да си помисли Лорн, когато се върнеше?
Като вдигна гарафата си, Вард мълчаливо се чукна за здравето на Лорн и отпи голяма глътка, преди да се замисли какво щеше да прави, когато напуснеше черните гвардейци. Колебаеше се дали да се върне в Цитаделата, или да замине за Аргор. Интуицията му казваше, че дългът го зове при Върховния крал. Но в Аргор щеше да бъде с Лорн, от когото нямаше никакви новини. Щеше да иде при Нае, неговата дъщеря, която ужасно му липсваше. Най-накрая щеше да намери покой, далеч от интригите и светската суета. Беше посветил живота си в служба на Върховното кралство. Не беше ли направил вече достатъчно? Трябваше ли да чака да се превърне в изнемощял старец, който няма желание дори да си свали ризницата и да закачи меча?
Някой седна на масата му и прекъсна размишленията му. Вард се поклащаше на стола си. Не погледна натрапника, но каза дрезгаво с глас, в който звучеше заплаха:
— Не си уцелил случая, приятелю. Тази вечер нямам желание за компания. И тъй като не липсват свободни маси…
— А аз си мислех, че ще ме почерпиш една чаша. Какъв съм наивен.
Вард позна гласа на Лорн, после лицето му, скрито в сянката на качулката. Изненадата му беше толкова голяма, че за малко не политна назад заедно със стола си и Лорн трябваше здраво да го задържи за лакътя. Щом столът застана стабилно, Вард тревожно огледа салона, преди да се наведе напред и да попита тихо:
— Ама ти какво правиш тук?
— И аз се радвам да те видя.
— Тъкмо това е мястото за шегички! Този хан е известно сборище на Пурпурната гвардия. Тук и стените са шпиони на Естеверис! Отдавна ли дойде?
— По-малко от половин час. Достатъчно време, за да…
— Не тук! В Ориал!
— Преди два дни. Малко е трудно да те проследи човек, знаеш ли?
— Пих. И изобщо не очаквах посещението ти. Извини ме, че съм малко стреснат.
— Прощавам ти на драго сърце. Защото знам, че сърцето ти е чисто.
— Това е то. Шегувай се, хлапе. Като нищо някой доносник вече те държи под око.
— Зная. Оня тип, който се прави, че спи, седнал с гръб към стената, на масата в дъното. Зад дясното ми рамо.
Вард бързо погледна.
— Мислиш ли?
— Мисля. Дали да не излезем? Ще можем да поговорим по-спокойно и малко чист въздух ще ти се отрази много добре, струва ми се.
— Добре. Но може би ще трябва да ми помогнеш да стана. Само малко.
Неподвижен, с ръце скръстени на гърдите и дишайки равномерно, той наблюдаваше всичко изпод клепачите си, които изглеждаха затворени. Така че видя как двамата мъже станаха и с известно усилие, като единият поддържаше другия, тръгнаха към изхода.
Доносникът знаеше кой е Вард.
Обаче другият му беше непознат и дори не беше успял да зърне лицето му. Сигурно беше обаче, че Вард го познава. Защото не го беше прогонил, а тази вечер беше отказал на всички да седнат при него. Следователно Вард, най-старият от действащите черни гвардейци, беше срещнал човек, който му беше достатъчно близък, за да си позволи да седне на масата му без да е поканен, и който смяташе за необходимо да крие лицето си под качулка.
Заслужаваше си да се проверят някои неща.
Доносникът изчака двамата мъже да излязат, после стана и прекоси кръчмата.
Без да бърза.
Първо, защото не искаше да привлича вниманието. После, защото със скоростта, с която старият Вард вървеше, жертвите му нямаше как да му се измъкнат.
Така че шпионинът се оказа още по-изненадан, когато излезе от хана и откри, че улицата е пуста. Примига и си каза, че ако двамата мъже са тръгнали надясно, още трябваше да може да види силуетите им на светлината на Голямата мъглявина. Следователно бяха тръгнали наляво, преди да свият някъде при първа възможност.
Доносникът ускори крачка и стигна до първата пряка, но и там нямаше никого.
Нито надясно.
Нито нал…
Без да разбере как, доносникът изведнъж се оказа лице в лице с мъжа с качулката, който му се усмихваше и го удари право в челюстта. Последва удар с коляно, който го преви на две. И накрая удар по тила, който го уби.
Той се строполи.
— Ето на̀ — каза Лорн, като си разтриваше ръцете. — Виждаш ли? Казах ти. Това е оня тип, който се правеше на заспал на масата в дъното.
— Браво. Нищо не ти убягва — отвърна Вард. — Но аз продължавам да си мисля, че поемаш големи рискове, като се показваш в квартала. Макар и по тъмно.
— Първо, не се показвам наистина. Освен това трябва да се видя с Алан. Дискретно. Можеш ли да го уредиш?
— Кога?
— Утре или вдругиден.
— Ще стане по-скоро вдругиден.
— Разбрано. Накъде сега, когато сме сами?