Ловецът на глави

Озмиян широко се усмихна.

— Много съм впечатлен!

— Смаян съм от едно нещо: защо първата ви жертва се оказа вашата дъщеря? Макар да подозирам, че има нещо общо със скорошните проблеми на вашата фирма.

— Добре, ще ви помогна по този въпрос, защото вече става късно и играта скоро ще започне. Както сте предположили, моята дъщеря, моята собствена дъщеря беше човекът, разкрил кода за платения софтуер в интернет, като едва не потопи фирмата.

— Значи не сте били толкова близки, колкото се престорихте, че сте?

След като чу това, Озмиян направи пауза.

— Когато беше малка, бяхме много близки. Най-добри приятели. Тя ме боготвореше, а аз бях открил в нейно лице безусловната любов. Но с настъпването на пубертета тя направи завой в неправилната посока. Имаше блестящ интелект, когато искаше да го използва, да не говорим за забележителните й компютърни умения още от съвсем малка. Винаги съм очаквал да бъде моя партньорка и някога да заеме моето място. Както може би разбирате, когато дойде време за предателството, тя беше много ревностна.

— Защо ви предаде?

— Защото пое не в посоката, в която трябваше. Агент Пендъргаст, знаете как стават тези неща. Семейството се разпада заради твърде многото пари, прекалено многото бивши съпруги и в резултат: получавате дисфункционално семейство. – Той се смръщи. – О, внимавахме за приличието – днес най-важното е зяпането на известните и папарашките им снимки, не съм ли прав. И двамата имахме какво да губим в тази игра. Фактът е, че дъщеря ми стана наркоманка, саморазрушителна, злобна малка уличница, която мразеше всичко у мен освен парите ми. А когато й ги спрях, използва значителните си умения да проникне в личния ми компютър и да направи онова, което знаеше, че ще ме нарани най-много. Опита се да съсипе фирмата, която изградих за нея.

— Затова в пристъп на ярост сте я убили?

— Да. Казват ми, че имам проблеми с управлението на гнева. – Озмиян направи с пръсти знака за кавички. – Проблемът е, че никога не съжалявам за избухванията си. В бизнеса това е много полезно за мен.

— А щом сте се успокоили… предполагам, сте започнали да размишлявате. За нейната глава.

— Виждам, че сте открили и последното парченце от пъзела. Трупът на Грейс лежеше в онзи гараж в Куинс. А аз бях в прясно почистения си апартамент, пийвах коняк и размишлявах. Честно казано, бях шокиран от стореното. Бях погълнат от ярост, но щом тя утихна, ме обхвана депресия. Не ставаше дума само за Грейс, а за целия ми живот. От една страна, бях постигнал всичко, което някога съм искал. Спечелих богатство. Унизих своите врагове. И все още се чувствах неудовлетворен. Неспокоен. Мислите ми се насочиха към лова на едър дивеч. Нали разбирате, бях се отказал от него, след като се сдобих с най-големите и най-трудни трофеи, които съществуват: черен носорог, мъжки слон и още няколко заплашени от изчезване видове, макар че тяхното отстрелване пазех грижливо в тайна. Но насред безпокойството ми се стори, че прекалено рано съм се отказал от лова на едър дивеч. Нали разбирате, никога не бях ловувал най-големия дивеч на земята – човека. Но не обикновения средностатистически идиот. Не, моят едър дивеч щяха да станат силни, богати мъже, които имат врагове. Мъже, които са се заобиколили със сериозна охрана. Умни, бдителни мъже. Които е почти невъзможно да унищожиш. И за да не бъда обвинен в сексизъм – жени също. Питам ви като колега ловец на едър дивеч: какво е по-хубаво от това да преследваш хомо сапиенс?