Ловецът на глави
- Автор: Престън Дъглас, Чайлд Линкълн
- Серия: „Агент Пендъргаст“ #17
- Год: 2019
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-903-6
- Переводчик: Асен Георгиев
- Жанр: Криминальные детективы
Электронная книга - «Ловецът на глави». Краткое содержание книги:
След като обува изработените ръчно обувки „Джон Лоб“ и пъха своя тунингован „Колт“, модел 1911 г., в кобура, облича любимото си палто от викуня,ексцентричният специален агент на ФБР Алойшъс Пендъргаст, се присъединява към лейтенант Винсънт Д’Агоста, от Нюйоркското полицейско управление, за да участва в разследване на убийство.
Жертвата е Грейс Озмиян, дъщеря на ИТ-милиардера Антон Озмиян, която е обезглавена. Видна наркоманка и купонджийка, а баща й се ползва със славата на „първокласен мръсник“, така че полицията не може да се оплаче от липсата на заподозрени. Убиецът, на когото лепват прякора Ловеца на глави не се спира: следва адвокат на мафията; двойка, която ограбва хора с проблемни ипотеки и колкото и да е странно, една нигерийка, носителка на Нобеловата награда за мир. Романът е един от най-добрите в поредицата за Пендъргаст. Заплашвани от скрита зад всяка сянка смърт, героите и читателите нямат миг спокойствие.
— Сигурно се майтапите, нали? Съвършена е за лов като нашия.
Площта й е повече от дванайсет хиляди квадратни метра, огромна криволичеща развалина, десет етажа, разделени на многобройни крила, коридори, дълги километри, и повече от две хиляди помещения! Представете си възможностите за капани, засади и прикрития! Освен това сме далеч, много далеч от всякакви любопитковци, които, като чуят изстрел, веднага се обаждат в полицията.
Пендъргаст гледаше Озмиян с присвити очи, без да казва нещо.
— Виждам, че отговорът не ви задоволява. Добре. Има и втора причина. – Той отново завъртя небрежно лежащата на масата глава на Лонгстрийт.
— Когато станах на дванайсет, любимият на цялата енория отец Анселм ме затвори в сакристията{36} и ме изнасили няколко пъти. Докато го правеше, ми разправяше, че Бог и Исус гледат и нямат нищо против. Отнасяше се към мен толкова зле, колкото не съм си представял, че е възможно. Рухнах психически. Спрях да говоря, да мисля, спрях всичко. Семейството ми, което нямаше представа какво се е случило, предположи, че съм мръднал. Бях диагностициран с кататонична шизофрения. По онова време „Кингс Парк“ имаше звездна репутация – бяха сигурни, че това е единствената болница в страната, където ще ме излекуват. Да, агент Пендъргаст: станах пациент в главния комплекс на „Кингс Парк“. Както по-късно се оказа – един от последните. Тук най- накрая се съвзех. Не заради нещо, което те направиха, а чрез своите вътрешни ресурси.
— „Кингс Парк“ беше известна със своята електроконвулсивна терапия.
— Да, така е. Това е и причината най-накрая да я затворят. Обаче шоковата терапия и дори по-лошите неща бяха запазени само за ломотещите луди, неизлечимо болните и жалките развалини. За щастие на мен ми се размина тази чаша.
— И както виждам, сте се излекували.
— Саркастичният ви тон не е приятен, но да, наистина се излекувах. Един ден осъзнах, че имам важна работа: да си отмъстя. Може би това е най-силният човешки мотиватор. И така, съвзех се и убедих лековерните и лесни за манипулиране лекари, че са ме излекували. Продължих живота си, учих в гимназията и най-накрая направих онова, което бях решил: наказах отец Анселм. Смъртта щеше да е твърде голямо освобождение за този човек: целта ми беше да превърна остатъка от живота му в страдания и болки. След това следвах в „Станфорд“, завърших с отличие, основах „Дигитален потоп“, спечелих милиарди долари, чуках красиви жени, обикалях света, живях живот в невъобразим лукс и привилегии. С една дума, направих всички онези неща, които наистина талантливите хора като мен правят.
— Наистина – отговори сухо Пендъргаст.
— Както и да е. Скоро след като ме изписаха, „Кингс Парк“ беше затворена и оставена да се разпада.
— Колко подходящо за вас това да е мястото на последния лов.
— Разбирам, че започвате да навлизате в темата. Сигурно разбирате как това преживяване ще съживи спомените у мен и аз ще опиша пълен кръг. Разбира се, тогава смътно познавах сградата. Помня само стаята, където ме държаха натъпкан с лекарства и ден и нощ вързан. Както и терапевтичното помещение, където разказах на моя лекуващ лекар куп лъжи, в които той повярва и грижливо записа. Всъщност не познавам мястото по-добре от вас, така че няма да имам никакво предимство в това отношение.
Озмиян сложи „Лес Беър“ на масата заедно с резервния пълнител, като същевременно прибра дистанционния детонатор в джоба си. До пистолета и пълнителя сложи часовник, фенерче и кама.
— Вашето оборудване. – Той стана. – Е, агент Пендъргаст, ще започваме ли?
53.
Нощта беше леденостудена без никакъв полъх на вятъра. Пълната луна надничаше над кулите на Постройка 93, заливайки в мъртвешко бяло цялата околност. С камуфлажната униформа и меките обувки, които Озмиян го беше накарал да сложи, агент Пендъргаст се спря отвъд вратата на Постройка 44, а парата, която излизаше от устата му, се виеше из нощния въздух. Постройка 93 се издигаше на десетина метра от него – голям черен клин на фона на лунната светлина – заобиколена от очукана ограда от телена мрежа. Между него и оградата се простираше открит терен, обрасъл със стърнища и голи пространства от корясал сняг, по които бяха разпръснати изсъхнали дървета и кухи дънери. Вдясно се издигаше хълмче, покрито с недорасляци.
Видът на обезглавения Лонгстрийт, на бития и вързан като прасе за колене Д’Агоста и осъзнаването колко майсторски го беше измамил Озмиян, смазваха Пендъргаст, заплашвайки да замъглят разсъдъка му и да го съкрушат с тъга и самообвинения. Той задиша дълбоко, затвори очи и се съсредоточи, изтласквайки разсейващите го мисли настрана. Мина минута – цяла скъпоценна минута, но знаеше, че ако не си възвърне равновесието и не се фокусира, със сигурност ще загуби.