Ловецът на глави

Намери го седнал в библиотеката, вторачен в ниските пламъци на горящия в камината огън. На масичката до него имаше недокосната чаша зелен чай.

— Господин Пендъргаст – каза тя, застанала в рамката на вратата.

Агентът не отговори.

— Господин Пендъргаст – повтори тя малко по-високо.

Този път той се събуди от унеса си.

— Да, госпожо Траск? – отговори и се обърна към нея.

— Отвън намерих едно момче да чака. Каза, че никой не му отворил. Не чухте ли звънеца?

— Не.

— Каза, че му платили да ви донесе това писмо. – Тя се приближи, носейки мръсния сгънат плик на сребърен поднос. – Чудя се защо Проктър не е отворил вратата? – не успя да се сдържи икономката, защото не одобряваше волностите в държанието, които той си позволяваше понякога.

Пендъргаст погледна към писмото с изражение, което госпожа Траск не можа да разчете.

— Мисля, че не е отворил, защото звънецът не е звънял. Момчето ви е излъгало. А сега, моля, оставете го на масата.

Тя остави сребърния поднос до този с комплекта за чай.

— Ще желаете ли нещо друго?

— Благодаря, госпожо Траск, засега не.

Пендъргаст не помръдна, докато тя излезе от библиотеката и стъпките й заглъхнаха надолу по коридора. Изчака още малко, докато целият замък отново не потъна в тишина. Но дори сега остана неподвижен, не направи нищо, освен да гледа плика, все едно е взривно устройство. Не беше сигурен какво е, но въпреки това имаше твърде силно предчувствие.

Най-накрая се наведе, вдигна го за единия ъгъл и го разгъна. На плика имаше напечатана на механична пишеща машина една-единствена дума: алойшъс. Той дълго гледа изписаната дума, а предчувствието му непрекъснато се усилваше. След това предпазливо разряза плика по тесния му ръб с един сгъваем нож, който държеше наблизо вместо нож за писма. Погледна вътре и видя единичен лист А4 и малка флашка. Плъзна листа на подноса и използва сгъваемия нож, за да го разгъне.