И пета ще умре [bg]

— Може би трябва да се консултираш с домашните, Ромео. Може да съм от желязо, но не съм готова да прекрача границата. Та аз дори нямам котка.

Портър потърка с палец ръба на венчалната си халка. Сведе поглед към нея.

— Съпругата ми почина миналата година. Вероятно не е редно да продължавам да нося халката, но като я сваля, пръстът ми неестествено олеква.

Сара пак се обърна към тавана.

— Срещата ни току-що официално нагази в неподходящи води. Много съжалявам.

— Изгубил съм форма. В гимназията успявах да стигна до интимност на среща за под четири минути.

— О, голяма работа си бил в училище, а? Кой знае какъв пич си бил…

Портър се позамисли за малко, далечните спомени го гъделичкаха, едва видими през дългия тунел.

— Понякога всичко това ми се струва ужасно отдавна. Друг път имам чувството, че е било вчера.

— Видът спомени обозначава видимото разстояние във времето.

— Какво ще рече това?

Сара въздъхна пренебрежително.

— О, просто като студентка го прочетох в някаква статия по психология. Мозъкът възприема щастливите мигове като скорошни случки, когато си ги припомня. Ужасните спомени обаче са изтласкани много назад, понякога забравени или направо блокирани. Вероятно е някакъв защитен механизъм. Обгради се с хубавото, остави известно разстояние между себе си и лошото, такива работи.

— Май аз би трябвало да лежа пред теб, докторе.

— Искаш ли да се разменим?

Кавалерът джентълмен в мен никога не би подложил дама на изпитанията на този стол. Проклетото чудо е направо варварско мъчение… Портър се размърда, а студената дървена седалка се вряза в задните му части.

— Ако беше в стаята за разпити, разбирам — дръж заподозрения на нокти, но тук…? Някой нещастен надзирател сигурно прекарва голяма част от живота си върху този стол.

— На това бюро също ужасно му липсва подложка от мек стиропор. No bueno — Сара пак се извърна към него и отпусна глава на дланта си. — Какво си спомняш?

— От гимназията ли?

Тя кимна.

— Много време ли прекарваше, натикан по шкафчетата, или ти се занимаваше с натикването на другите?

Портър се засмя.

— Сигурен съм, че все някой щеше да ме е натикал там, ако се побирах вътре. Бях малко пухкавичък.

— Така ли?

— О, да. Като първокурсник бях метър петдесет и седем и тежах близо осемдесет кила.

— Не е толкова зле. И явно си ги израсъл.

— Аз бях мишена номер едно в игрите на народна топка. После, във втори курс, израснах към трийсет сантиметра отведнъж. Все едно някой ме беше стиснал за главата и ме беше разтегнал. Така и се чувствах. Помня, че адски болеше и изгубих за известно време всякаква координация. Ръцете и краката ми изглеждаха прекалено дълги. Препъвах се на равно място в коридора на гимназията. Бях съсипан.

— Обзалагам се, че тогава вече никой не е смеел да те закача. Бил си твърде висок за училище.

Портър сви рамене.

— Те и преди това не ме закачаха особено. Бях клоунът на класа. Ако някой се опита да се сбие, пусках в ход шегите и изглаждах положението.