Край Рио де ла Плата

— Кадера! Сега знам каква е работата. Кадера е опасен тип, впуснал се в политиката, който вече няколко пъти прехвърля реката, за да краде коне. Вчера още по пътя научих, че пак се намира отсам границата и че го издирват. Той е бил и никой друг!

— Казах му го право в лицето — обади се брат Иларио. — Ала той отрече.

— Де да не го бяхте пускали да си върви!

— Тогава трябваше и вашият брат да остане в плен!

— Но все пак отново са го заловили. Впрочем докато Кадера се е намирал в ръцете ви, те не са могли да сторят на брат ми нищо лошо. А сега той пак е във властта им, без да имаме някакъв заложник като майора.

— Какво нещастие! — проплака сеньората. — Те ще го убият.

— Нямам такива опасения — утеши я естансиерото. — Или от чиста злоба ще го принудят да постъпи при тях като войник, или ще поискат пари, за да го освободят.

— Вярвам във втората възможност — подкрепи го брат Иларио. — Няма да го убият. Човекът, направен насила войник, носи повече вреда, отколкото полза. Сигурно това ще им мине през ума. Както научих, брат ви е богат. И те го знаят. Лейтенантът го е разбрал, докато е бил тук. Ето защо мисля, че ще поискат от него значителна сума.

— Изнудване, разбойничество! Веднага ще тръгна за Монтевидео и ще поискам от нашето правителство незабавно да направи оплакване в Буенос Айрес!

— Не смятате ли, че тази стъпка ще е твърде опасна за вашия брат? — попитах го аз. — Докато отидете в Монтевидео и докато оттам протестът стигне до Буенос Айрес, а след това докато траят и продължителните издирвания на виновните, онези хвърлячи на бола отдавна ще са постигнали целите си. Помислете си само какво ще трябва да изстрада брат ви.

— Вярно. Значи сте на мнение да преследваме кавалеристите така ли?

— Да. Ще се лепнем по петите им и ще издебнем удобна възможност да го освободим. Дали с добро, с хитрост или със сила, това ще решат обстоятелствата.

— Не мога да не ви дам право. И тъй, нека тръгнем незабавно. На всички мои гаучоси, от които в момента естансията няма нужда, ще наредя бързо да се приготвят за път!

Той се накани да се отдалечи.

— Чакайте, сеньор! — задържах го аз. — Все още не сме стигнали дотам.

— Но нали не бива да губим нито минута!

— Така е, обаче далеч по-необходимо е първо да разсъдим, а после да яхнем конете. Трябва да знаем какво искаме и не бива нито да вършим излишни неща, нито да пропуснем да направим нужното. Вие да не би да се каните да тръгнете с нас?

— Що за въпрос? Естествено!

— Но може би присъствието ви тук да е необходимо? Дали и дамите са съгласни?

Двете жени заявиха, че било дълг на естансиерото да спаси брат си. Те бяха наясно, че това начинание е свързано с опасности, ето защо твърде неохотно го пуснаха да тръгне като отбелязаха, че все пак дългът стои по-високо от породилите се в тях страхове.

— Както виждате, няма повече какво да обмисляме — каза естансиерото. — Просто яхваме конете и то веднага.