Единственият оцелял
- Автор: Кунц Дин Рэй
- Язык: болгарский
- Переводчик: Александър Качил
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Единственият оцелял». Краткое содержание книги:
Той изпада в дълбока депресия, напуска работа и дори мисли да сложи край на живота си.
Една година след трагедията Джо се запознава с тайнствена магнетична жена на име Роуз Тъкър. Тя твърди, че е оцеляла след катастрофата и ще му съобщи нещо, което ще му помогне да се примири със загубата. Ала преди да успее да я разпита, Роуз изчезва.
Джо е разяждан от съмнения. Подозира властите в умишлено укриване на истината, същевременно в душата му се поражда плаха надежда, че ако твърденията на Роуз са верни, то може би има и други оцелели. За да разгадае мистерията, непременно трябва да намери загадъчната жена. Но докато упорито я издирва, разбира, че чрез връзката си с нея е станал мишена на могъща тайнствена организация, която е решена да попречи на Роуз да разкрие тайната за катастрофата на полет 353.
Той не подозира, че му предстои да научи разтърсваща истина, която завинаги ще промени съдбата на човечеството.
Източник: http://www.pe-bg.com/?cid=3&pid=1473
— Роуз, къде е дъщеря ми? Къде е Нина?
Тя се поколеба, сетне извади от джоба на тъмносиньото си сако някаква снимка.
Джо видя, че това е фотография на надгробната плоча с бронзовата табелка, на която бяха гравирани имената на жена му и на дъщерите му — една от снимките, които беше направила предишния ден.
Роуз стисна ръката му, после я пусна и му подаде фотографията, а той промълви:
— Не е тук. Криси и Мишел са в гроба, но Нина не е при тях.
Роуз прошепна:
— Отвори сърцето си. Отвори сърцето и ума си и кажи какво виждаш.
Най-сетне се готвеше да му поднесе възкресяващия дар, който бе дала на Нора Вейдън, на Чарли и на Джорджин, на другите хора, които бяха загубили близките си при катастрофата.
— Какво виждаш, Джо?
— Надгробна плоча.
— Отвори съзнанието си.
Очаквайки прозрението, което не можеше да изрази с думи и което караше сърцето му лудо да бие, той се втренчи в снимката и промълви:
— Виждам гранит, бронз… тревата наоколо.
— Отвори сърцето си — настойчиво прошепна тя.
— Трите имена… датите…
— Продължавай.
— Слънчева светлина… сенки.
— Отвори сърцето си.
Макар че искреността й бе очевидна, думите „Отвори сърцето си, отвори съзнанието си“, които тя повтаряше като мандра, започнаха да му се струват безсмислени, сякаш тя не бе учен, а гуру на движението „Нова ера“.
— Отвори съзнанието си — отново прошепна тя. — Постарай се не само да гледаш, а да видиш.
Крилата на надеждата, на които се рееше той, внезапно се прекършиха, лицето му помръкна.
— Не усещаш ли нещо странно, като докосваш снимката?
Той се канеше да отговори отрицателно, да каже, че това е само една лъскава фотография — противна и студена — но в този миг наистина почувства нещо необикновено.
Втренчи се в пръстите си и изпита усещането, че ги наблюдава под микроскоп — виждаше всяка вдлъбнатина, извивка и гънка. Усещането беше повече от странно — сякаш в пръстите му се бяха съсредоточили всички нервни окончания на тялото му.
Отначало не можа да възприеме информацията, която получаваше. Бе поразен от гладката повърхност на фотографията, но също и от хилядите микроскопични вдлъбнатини на повърхността й, които не се виждаха с просто око, както и от усещането за боите, фиксатора и другите химикали, пресъздаващи изображението на надгробната плоча.
Не видя, но усети как снимката придобива дълбочина, сякаш не беше двуизмерна, а прозорец към гроба. Прозорец, през който можеше да протегне ръка. Почувства върху пръстите си топлината на лятното слънце, грапавината на гранита и на бронза, допира на тревата.
А още по странно бе, че усещаше цветовете, сякаш невроните в мозъка му се бяха преплели и объркваха възприятията му. Едва чуто промълви:
— Синьо… — Моментално почувства заслепяваща светлина и сякаш някъде отдалеч се чу да казва: — Светло…
Чувството за цвят и светлина постепенно придоби визуални измерения — стаята започна да изчезва сред синкавата мъгла.
Джо се разтрепери и изпусна снимката, сякаш беше опарила ръката му.
Ярката синя светлина се съсредоточи в една точка в центъра на зрителното му поле, както изчезва картината на екрана на телевизора, когато го изключим. Точката продължи да се смалява, докато накрая се превърна в миниатюрна звездичка, която експлодира и изчезна.
Роуз Тъкър се приведе към Джо.
Той се втренчи в повелителните й очи и забеляза нещо различно от онова, което беше видял досега. Бяха състрадателни и интелигентни както преди, в тях се четеше скръб и съжаление. Ала сега му се стори, че вижда онази Роуз, яхнала буен кон, препускащ в галоп към бездна, към която води и него.
Тя сякаш прочете мислите му, защото каза:
— Онова, от което се страхуваш, няма нищо общо с мен. Страхът ти е породен от нежеланието да отвориш съзнанието си за нещо, в което отказващ да повярваш.
— Ти… ти се опитваш да ме хипнотизираш — прошепна Джо.
— Не го вярваш, нали? — спокойно попита Роуз.
— Има нещо върху снимката — промълви той и гласът му потрепери от отчаяние.
— Не те разбирам.
— Отгоре има някакво химическо вещество…
— Не е вярно.
— Наркотик, предизвикващ халюцинации, който се абсорбира през кожата.
— Не е вярно.
Той продължи да разсъждава на глас, сякаш не я чуваше:
— … и е изострило възприятията ми. — Млъкна и машинално избърса дланта си в джинсите си.
— Глупаво е да мислиш, че върху снимката е имало вещество, което е проникнало в кръвта ти само за няколко секунди и е въздействало на съзнанието ти.