Единственият оцелял
- Автор: Кунц Дин Рэй
- Язык: болгарский
- Переводчик: Александър Качил
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Единственият оцелял». Краткое содержание книги:
Той изпада в дълбока депресия, напуска работа и дори мисли да сложи край на живота си.
Една година след трагедията Джо се запознава с тайнствена магнетична жена на име Роуз Тъкър. Тя твърди, че е оцеляла след катастрофата и ще му съобщи нещо, което ще му помогне да се примири със загубата. Ала преди да успее да я разпита, Роуз изчезва.
Джо е разяждан от съмнения. Подозира властите в умишлено укриване на истината, същевременно в душата му се поражда плаха надежда, че ако твърденията на Роуз са верни, то може би има и други оцелели. За да разгадае мистерията, непременно трябва да намери загадъчната жена. Но докато упорито я издирва, разбира, че чрез връзката си с нея е станал мишена на могъща тайнствена организация, която е решена да попречи на Роуз да разкрие тайната за катастрофата на полет 353.
Той не подозира, че му предстои да научи разтърсваща истина, която завинаги ще промени съдбата на човечеството.
Източник: http://www.pe-bg.com/?cid=3&pid=1473
Джо издърпа стол и се настани срещу Роуз.
Отново бе поразен от магнетизма й, който му беше направил впечатление при първата им среща на гробищата. Изглеждаше надарена с необикновена сила, въпреки че беше дребничка, с тънки китки като на момиченце. Погледът й излъчваше странна притегателна мощ, която не му позволяваше да отмести очи от лицето й. Мъдростта, която се четеше в този поглед, го накара да се почувства нищожен и незначителен като че се намираше в присъствието на божество. Същевременно жената пред него бе толкова крехка и изящна, че изглеждаше уязвима като дете.
Той се пресегна през масата и хвана ръката й, а Роуз здраво стисна дланта му.
Страхът му се бореше с надеждата и докато битката помежду им продължаваше, гласът му изневеряваше, нямаше сили да попита за Нина.
Роуз изглеждаше още по-сериозна и тъжна, отколкото на гробището. Без да откъсва поглед от младия мъж, заговори:
— Положението е още по-страшно, отколкото си представях. Онези избиват всички, с които разговарям, и не се спират пред нищо.
Той изпита облекчение, че не му се налага веднага да попита за Нина, и езикът му се развърза:
— Знам. Бях в къщата на Делмънови и видях какво се случи с тях и с Лайза.
Тя тревожно го изгледа, очите й се разшириха от изненада:
— Нима наистина си бил там, когато това се е случило?
— Да.
Малката й длан се вкопчи в неговата:
— Видя ли…
Той кимна.
— Не става въпрос за самоубийство, а за хладнокръвно убийство — прошепна тя. — Но как, за Бога, си оцелял?
— Избягах.
— Докато все още са ги избивали ли?
— Чарли и Джорджин вече бяха мъртви, Лайза бе обгърната от пламъци.
— Значи не е била мъртва, когато си побягнал, така ли?
— Не. Стоеше права и гореше като факла, но не издаваше нито звук.
— Избягал си тъкмо навреме. Спасил си се като по чудо.
— Как е станало, Роуз, как са го направили?
Тя се втренчи в стиснатите им длани и не отговори на въпроса му. Дълго мълча, сетне промълви, сякаш на себе си:
— Мислех, че постъпвам правилно, като съобщих новината на семействата, чиито близки са загинали при тази катастрофа. Но ето, че станах причина за това безсмислено кръвопролитие.
— Наистина ли си била на борда на полет 353? — попита Джо.
Тя отново срещна погледа му:
— Пътувах в икономичната класа. Шестнайсети ред, място В, второто до илюминатора.
Изражението й показваше, че не лъже.
— Наистина ли си останала невредима? — прошепна той.
— Непокътната — поправи го Роуз, подчертавайки колко чудодейно е било спасението й.
— Още един човек се е спасил.
— Кой ти каза?
— Не бяха Делмънови, нито който и да е било от хората, с които си разговаряла. Всички до един ти вярват и пазят тайната, която си споделила с тях. Помниш ли Джеф и Мърси Ийлинг?
Тя се усмихна:
— Как да не си ги спомням. Те са собствениците на онази конеферма…
— Днес следобед бях там.
— Те са много симпатични хора. Допада ми начинът им на живот. Поздравявам те, задето си се добрал до тях. Добър журналист си, притежаваш верен инстинкт.
— Работя добре, когато си струва, когато смятам, че съм полезен на обществото.
Очите й бяха черни като нощно небе, но блестяха като езера. Джо се запита дали тайните, скрити в тях, ще го повлекат към дъното, или ще му помогнат да се задържи на повърхността.
— Толкова ми е мъчно за пътниците на самолета — прошепна Роуз. — Съжалявам, че умряха без време, съжалявам и семействата им… и теб, Джо.
— Не си знаела, че ги излагаш на опасност, нали?
— Не.
— Тогава нямаш вина.
— Въпреки това ме измъчват угризения на съвестта.
— Сподели с мен тайната си, Роуз. Изминах толкова път, докато те намеря. Кажи ми онова, което си съобщила на другите.
— Не бива. Не искам да загинеш като другите. Мъртви не са само семейство Делмън, но още половин дузина хора.
— Не ме е страх от нищо.
— Но аз се страхувам, защото знам на каква опасност те излагам.
— Не може да ми се случи нищо по-страшно от това, което вече изживях. Разбери, че откакто загинаха близките ми, вече съм мъртъв. Само ти можеш да ме върнеш към живота, ако наистина се е случило онова, което подозирам.
— Добър човек си, Джо. Животът е пред теб, можеш да промениш този объркан свят.
— Не и докато съм в това състояние.
В очите й, които приличаха на бездънни езера, се четеше мъка и съжаление. Внезапно той изпита непреодолим страх, но напразно се опитваше да извърне поглед очите й го притегляха като с магнит. Знаеше, че е настъпил моментът да зададе въпроса, който го вълнуваше, преди смелостта отново да го напусне.