Единственият оцелял

— По новините казаха, че е имало серия от злополуки — добави Махалия, — но всъщност става дума за убийства.

— Нямах предвид това — обясни той. — Говоря за двамата мъже в ресторанта.

— Какви мъже? — озадачено смръщи вежди тя.

— Двама типа с черни джинси и черни кожени якета.

— А, за тях ли говориш? Аз ги заведох до масата им. Какво те притеснява?

— Те са опасни главорези.

Жената поклати глава:

— Миличък, сигурни сме, че не те следят.

— Мен може би не следят, но със сигурност вие сте под наблюдение. Или поне онзи, който закриля Роуз.

— Дори самият Сатана няма да открие Роуз, ако се опита да се добере до нея чрез нас.

— По някакъв начин те са разбрали кой я укрива и сега стягат обръча.

— Дори с пръст няма да пипнат Роуз — решително заяви чернокожата.

— Тя тук ли е?

— Да, очаква те.

Кръвта му се смрази:

— Май не разбираш — онези двамата сигурно не са сами. Навярно отвън чака цяла армия.

— Дори да е така, не знаят с кого си имат работа, скъпи. Ние сме баптисти.

Той реши, че не е чул правилно, но нямаше време да я разпитва, затова покорно я последва. Минаха през вратата в дъното на кухнята и влязоха в помещението, предназначено за измиване на плодовете и зеленчуците. Тъй като вече беше късен следобед, тук нямаше никого. Зад това помещение беше складът, в който миришеше на целина и на чушки, на влажно дърво и мокър картон. Върху палетите край стената бяха подредени празни щайги от плодове и зеленчуци, кашони и каси с празни бирени бутилки. Под червената табела с надпис „Изход“ имаше желязна врата, през която очевидно се доставяха продуктите. Отляво беше асансьорът.

— Роуз е долу — промълви Махалия и натисна бутона за повикване. Вратите веднага се отвориха.

— Какво има под нас? — попита Джо.

— Едно време посетителите слизаха с асансьора до голямата банкетна зала с тераса, извеждаща направо на брега, но вече не можем да я използваме поради забраната на Комитета за опазване на околната среда. Сега това е обикновен склад. Щом слезеш, момчетата ще преместят палетите и щайгите така, че да скрият вратата на асансьора. Никой няма да разбере за съществуването му.

На Джо не му харесваше идеята да бъде впримчен в някакъв подземен капан, затова попита:

— А какво ще се случи, ако онези все пак намерят асансьора?

— Не е трябвало да те кръщават Джо, а Мърморко — присмехулно изрече чернокожата.

— Рано или късно ще дойдат в склада и може би нещо ще им подскаже за съществуването на асансьора. Няма да чакат, докато затворите заведението, и да си отидат. Искам да знам има ли друг изход — упорстваше той.

— Главното стълбище, по което едно време слизаха посетителите, още съществува, но е скрито зад подвижни плоскости. Но ако се изкачиш по него, ще се озовеш точно срещу нишата на салонната управителка и всеки в ресторанта ще може да те види.