Пясъчна буря
- Автор: Ролинс Джеймс
- Серия: sigma force #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пясъчна буря». Краткое содержание книги:
Преди двайсет години богат британски финансист изчезва близо до Убар, легендарния изгубен град, погребан под пясъците на Оман.
Сега една научна експедиция, водена от дъщерята на финансиста, се готви да разбули тайните на пустинята. Ще открият обаче нещо по-красиво и от най-смелите си мечти… и по-смъртоносно.
Убар крие мощен енергиен източник, който може да захрани цялата горна земя… ако може да бъде впрегнат и удържан. Но преди да са поели към повърхността, изследователите попадат в капан. Защото същата живителна сила, която може да захрани с енергия целия свят, е на път да се излее в невиждана, поразяваща буря, помитаща всичко по пътя си…
Погледна нагоре към зарешетения прозорец. Ако се съдеше по горещината и ъгъла на слънцето, сигурно наближаваше пладне. Но на кой ден? И къде беше тя? Подушваше море и пясък. Все още някъде в арабския свят, в това поне беше сигурна. Прекоси стаята. Неприятният натиск в мехура й се засили.
Докуцука до вратата и вдигна ръка. Дали просто нямаше да я упоят пак? Докосна с пръст синината в свивката на лявата си ръка, където се беше забила иглата. Нямаше избор. Нуждата надви над предпазливостта. Затропа по вратата и извика дрезгаво:
— Ало! Чува ли ме някой! — Повтори го и на арабски.
Никой не отговори.
Потропа по-силно, наранявайки кокалчетата си, остра болка проряза гърба й. Беше слаба, обезводнена. Дали не я бяха оставили тук да умре?
Най-сетне се чуха стъпки. Тежко резе изстърга в дървото. Вратата се отвори. На прага стоеше същият мъж. Беше по-висок от нея, в черна риза и изтъркани дънки. Изненада се, че главата му е обръсната. Това не го помнеше. Не, преди той беше с черна шапка. Единствените косми по лицето му бяха тъмните вежди и едно малко кичурче на брадичката. Ала очите тя не би могла да забрави — сини и студени, непроницаеми, безстрастни. Очи на акула.
Сафиа потръпна под погледа му, сякаш стаята внезапно беше изстинала.
— Станала си — каза той. — Ела с мен.
Сафиа долови следа от австралийски акцент, но като на човек, който отдавна не си е бил у дома.
— Къде… трябва да ида до тоалетната. Той се намръщи и тръгна по коридора.
— Върви след мен.
Заведе я до малка баня. Тоалетната представляваше дупка в пода, душът не беше отделен със завеса, а кранът на малкия мръсен умивалник капеше. Сафиа се мушна в банята. Посегна към вратата, без да е сигурна дали ще й бъде позволено уединение.
— Не се бави — каза той и затвори вратата.
Останала сама, тя огледа помещението за някакво оръжие, за някакъв път за бягство. И тук единственият прозорец беше с решетки. Но през този поне можеше да надникне. Приближи се бързо до него, надигна се на пръсти и погледна към малкия град долу, сгушен до брега на морето. Палми и бели сгради се простираха между нея и водата. Вляво бризът подмяташе навеси във всички цветове на дъгата — местният пазар. А в далечината извън града като зелени кръпки се кипреха банановите, кокосовите, захарните и папаените плантации.
Тя познаваше това място.
Градът градина на Оман.
Салала.
Това беше главният град на провинция Дофар, мястото, където трябваше да пристигне „Шабаб Оман“. Богат район, зелен, с водопади и реки, които подхранваха обширните пасища. Само в тази част на страната мусоните благославяха земята с чести дъждове, постоянен лек ветрец и почти неизменна мъгла над близките крайбрежни планини. Местният климат нямаше свое подобие в целия Залив и създаваше уникалните условия за отглеждане на рядкото тамяново дърво, източник на огромни богатства в древните времена. Тукашните съкровища бяха довели до възникването на легендарните градове Сумарам, Ал-Балид, както и на изгубения град Убар.
Защо я бяха довели тук?
Тя се върна при тоалетната и бързо се облекчи. След това си изми ръцете и погледна отражението си в огледалото. Приличаше на сянка, изпита, напрегната, с хлътнали очи.
Но беше жива.
Почукване на вратата.
— Готова ли си?
По липса на друг избор Сафиа отиде при вратата и я отвори.
Мъжът кимна.
— Насам.
Той тръгна, без дори да погледне назад, толкова сигурен беше, че владее положението. Сафиа го последва. Нямаше друг избор, но краката й се влачеха, натежали от отчаянието. Слязоха по някакви стълби, после поеха по друг коридор. Други мъже, с хлад в очите и пушки на раменете, си почиваха в помещенията или стояха на пост при вратите. Накрая стигнаха до една висока врата.
Мъжът почука и я отвори.
Стаята отвъд беше обзаведена спартански — окъсан килим с отдавна избелели от слънцето цветове, диван и два твърди дървени стола. Два вентилатора бръмчаха и раздвижваха въздуха. Една маса встрани се огъваше под тежестта на множество оръжия, електронно оборудване и един лаптоп. Откъм прозореца се проточваше кабел към голяма колкото длан сателитна чиния, насочена към небето.
— Това е всичко, Кейн — каза жената, отдалечавайки се от компютъра.
Мъжът кимна и си тръгна, като затвори вратата зад себе си. Сафиа си помисли дали да не се хвърли към някоя от пушките на масата, но знаеше, че няма да стигне и на крачка от тях. Беше твърде слаба, краката й все още се подгъваха.