Пясъчна буря
- Автор: Ролинс Джеймс
- Серия: sigma force #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пясъчна буря». Краткое содержание книги:
Преди двайсет години богат британски финансист изчезва близо до Убар, легендарния изгубен град, погребан под пясъците на Оман.
Сега една научна експедиция, водена от дъщерята на финансиста, се готви да разбули тайните на пустинята. Ще открият обаче нещо по-красиво и от най-смелите си мечти… и по-смъртоносно.
Убар крие мощен енергиен източник, който може да захрани цялата горна земя… ако може да бъде впрегнат и удържан. Но преди да са поели към повърхността, изследователите попадат в капан. Защото същата живителна сила, която може да захрани с енергия целия свят, е на път да се излее в невиждана, поразяваща буря, помитаща всичко по пътя си…
— Аллах помага на онези, които си помагат сами.
— Ще го откраднеш?
— Ще го взема назаем. Това е традиция сред нашите пустинни племена. Човек може да вземе назаем онова, от което се нуждае. Кражбата е престъпление.
След този кратък урок по мъдрост мъжът се отдалечи на бегом в посока на далечните светлинки и скоро изчезна в мрака като истински фантом.
— Барак ще изпълни задачата си — увери ги капитан Ал Хафи. — Ще намери достатъчно голямо превозно средство, което да побере всички ни… и коня.
Пейнтър погледна назад към каменистия бряг. Другият фантом, мълчалив младеж на име Шариф, водеше жребеца на късо въже.
— Защо да взимаме и коня? — попита Пейнтър, загрижен за прекаленото внимание, което би привличал един голям камион. — Тук има добра паша, а и все някой ще го намери.
Капитан Ал Хафи отговори:
— Нямаме много пари. А коня можем да го разменим, да го продадем. Или да го използваме като транспорт, ако се наложи. Ще ни служи и като прикритие за пътуването до Салала. Коневъдните ферми там са широко известни. Няма да предизвикаме толкова голямо подозрение, ако жребецът е с нас. А и освен това бялото носи късмет. — Последното беше казано дяволски сериозно. За арабите късметът беше толкова важен, колкото и покривът над главата.
Спретнаха си нещо като лагер. Докато Омаха и Пейнтър влачеха моторницата зад няколко по-големи скали, за да не се вижда откъм морето, другите напалиха огън на завет зад един сринал се участък от скалната стена. Там огънят щеше да остане незабелязан, а всички те имаха нужда от топлината и светлината му.
Четиридесет минути по-късно скърцането на раздрънкана скоростна кутия обяви появата на транспорта им. Запалени фарове изникнаха иззад един завой на крайбрежното шосе. Камион с открито ремарке. Стар Интернешънъл 4900, боядисан в жълто и целият ръждясал. Ремаркето му беше обточено с дървен парапет и се отваряше отзад.
Барак изскочи от кабината.
— Виждам, че си намерил нещо назаем — каза Кара. Той сви рамене.
Загасиха огъня. Барак беше успял за вземе назаем и малко дрехи — роби и наметала. Облякоха се бързо и скриха западняшките си дрехи.
След като се приготвиха, капитан Ал Хафи и хората му се качиха в кабината заради евентуално спиране. Другите се покатериха отзад. Наложи се да вържат кърпа на очите на коня, за да го прекарат по рампата в каросерията. Завързаха го близо до кабината.
Докато камионът подскачаше по крайбрежния път, Пейнтър гледаше жребеца. „Бялото носи късмет.“ Дано да е така помисли си той… защото късмет определено им беше важен.
ТРЕТА ЧАСТ
ГРОБНИЦИ
11.
ИЗОСТАВЕНА
3 декември, 12:22
Салала
Сафиа се събуди в една килия, дезориентирана и с разбунтуван стомах. Тъмната стая се въртеше и подскачаше, щом помръднеше глава. Мъчителен стон се откъсна от устните й. Зарешетен прозорец високо в стената пропускаше пронизващи ивици светлина. Твърде ярка, мъчителна.
Стомахът й се надигна отново.
Обърна се на хълбок и провеси глава, която й се стори твърде тежка, над ръба на койката. Стомахът и се сви, после още веднъж. Нищо. Въпреки това усещаше вкус на жлъчен сок в устата си, когато се отпусна безсилно назад.
Пое няколко пъти дълбоко въздух и стените постепенно спряха да се въртят.
Усети потта по тялото си, от която тънката памучна риза беше залепнала за краката и гърдите й. Жегата беше непоносима. Усещаше устните си напукани, изсъхнали. От колко време я държаха упоена? Спомняше си мъжа със спринцовката. Студен, висок и облечен в черно. Беше я накарал да съблече мокрите си дрехи на кораба и да нахлузи тази риза в маскировъчен жълтеникавокафяв цвят.
Сафиа се огледа предпазливо. Стаята беше с каменни стени и дъсчен под. Смърдеше на пържен лук и мръсни крака. Койката беше единствената мебел. Вратата от здрав бук беше затворена. И заключена, без съмнение.
Още няколко минути лежа неподвижно. Мислите и се носеха безцелно, наполовина размътени от остатъчното действие на приспивателното, което й бяха дали. Ала някъде дълбоко в нея паниката вече свиваше студени пръсти около сърцето й. Беше сама, затворена. Другите бяха мъртви. Спомни си пламъците в нощта, отразяващи се в помитаните от бурята вълни. Споменът се бе прогорил в нея като светкавица на фотоапарат в мрака. Червен, болезнен, твърде ярък, дори през стиснати клепачи. Дишането й стана плитко, гърлото й се стегна. Искаше и се да заплаче, но не можеше. Започнеше ли, никога нямаше да спре.
Най-накрая се надигна и пусна крака на пода. Не защото беше събрала кураж или решителност, а поради настоятелния натиск на пълния си мехур. Физиологична нужда, която и напомняше, че е жива. Изправи се едва-едва и се подпря с ръка на стената. Камъните бяха приятно хладни.