Работилницата на дявола
- Автор: Канел Стивън
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлия Чернева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Работилницата на дявола». Краткое содержание книги:
Стивън Канел е автор на бестселърите „Храна за акули“, „Мошеникът“ и „Да яхнеш змията“.
Той работи в Холивуд, където е сценарист на популярни телевизионни сериали.
— Защо Харисбърг? — попита Рейс.
— Н-не знам — заеквайки отговори скитникът с дрипави дрехи и пожълтели зъби. — Н-не каза. С-само рече Харисбърг.
Пулман Хлапето беше безполезен. Той само подсмърчаше и повтаряше:
— Искам да си отида вкъщи… Бъди изпита желание да го удари.
— Да се махаме оттук — каза той на Рейс. Бобо Търън ги чакаше във фоайето.
— Е, разкрихте ли убийството? — ухили се детективът.
— Не — отговори Бъди.
— Мозъците на тези скапаняци не са много гъвкави.
— Също като на онези от гилдията на писателите — въздъхна Бъди и двамата с Рейс излязоха от полицията.
Качиха се в хладната каравана и Бъди заповяда:
— Към Харисбърг.
Караваната потегли, сетне зави надясно и пое на север по магистралата.
До Бъди все още не седеше никой, който да му шепне в ухото, че е простосмъртен.
41. Белия влак
Белия влак пристигна във Форт Детрик в един след полунощ. Влакът нямаше опознавателни знаци, беше боядисан в бяло и се състоеше само от четири вагона. Локомотивът имаше скосени стъкла и козирка. Кабината беше специално направена така, че да има свръхголяма видимост. Двигателят с мощност три хиляди конски сили беше бърз, но олекотен и влакът вдигаше сто и осемдесет километра в час. Белия влак имаше и високоскоростна спирачна система. Първият вагон след локомотива беше цилиндричен и предназначен за токсични отпадъци. Вътрешната и външната му обвивка бяха направени от титан и специална керамика, използвана в космическите ракети. Цистерната обикновено превозваше опасни отпадъци или от атомни реактори, или от военни складове, откъдето изхвърляха извадени от употреба бойни глави. Следващият вагон, също боядисан в бяло, се състоеше от купета за десет морски пехотинци, въоръжени с автоматични пушки — те дежуряха на покрива, за да охраняват влака от атаки или кражби на ядрени материали, каквито често превозваше. Зад този вагон имаше още една цистерна, досущ като първата.
Белия влак спря на уединен коловоз на релсовия път в район с ограничен достъп, до сградата на Първи батальон за сателитни комуникации. Там с джипове патрулираха екипи от командоси на специалните сили Делта Форс. Веднага щом Белия влак спря, в двата му края кацнаха два черни хеликоптера „Бел Джет Рейнджър“. Задачата им беше да охраняват по въздуха Белия влак, където и да отидеше.
Полковник Читик стоеше на площадката и наблюдаваше внушителното пристигане на Белия влак. В Съединените щати имаше само един такъв влак. Той се използваше от Пентагона и мисиите му включваха чести пътувания за пренасяне на ядрени отпадъци от Трий Майл Айланд, през Апалачите и после на юг, до Тексас, където радиоактивните отпадъци се изпомпваха от цистерните и по титаниеви тръби се отвеждаха на хиляди метри дълбочина в горещата вътрешна кора на земята и в сърцевината на планетата се смесваха с кипящата лава.
Машинистът изключи дизеловия двигател, който изрева като гладен звяр. Полковник Читик се надяваше, че за няколко часа ще изпомпат в цистерните всичкия зарин и антракс, който бяха разработили и складирали във Форт Детрик през последните двайсет години, и Белия влак ще потегли.
Вратата на пътническия вагон неочаквано се отвори и стресна полковник Читик. После оттам слезе униформен учен от филиала на Центъра за контрол и превенция на заболяванията в болница „Уолтър Рийд“. Той беше военен от медицинските служби.
— Майор Флин? — попита полковник Читик и протегна ръка.
— Да. Полковник Читик?
Ейдриън Флин съвсем не приличаше на военен. Беше с тесни рамене, плешив и с очила. Нямаше медали, нито отличия в сражения. Читик прецени, че е на около петдесет и пет години.
Читик кимна и двамата се ръкуваха. Бяха разговаряли два пъти по телефона.
Морските пехотинци слязоха от покрива на Белия влак и се огледаха. Всички бяха облечени в камуфлажни униформи и имаха високи бойни ботуши и бели каски.
— Хайде — каза Читик. — Ще отидем с колата ми до биологично опасната зона.
Двигателите на хеликоптерите спряха да бръмчат и в нощта се чу свистенето на хладния вятър във високите треви. Читик заведе майора до служебния си автомобил и седна зад волана. Бе освободил шофьора си по причини за сигурност. Читик потегли и погледна през рамо. На лунната светлина Белия влак и двата хеликоптера приличаха на привидения.
— Адски внушително, по дяволите — рече Читик.
— Пренасяме доста гадни неща — тихо каза майор Ейдриън Флин.
Пътуването до подземния склад продължи десетина минути. Двама униформени военни полицаи с карабини „М-14“ ги пуснаха да минат през портала. Колата слезе по бетонната рампа и спря пред тежки двойни метални врати, монтирани в хълма в стила на противобомбените убежища от петдесетте години. Читик извади от багажника две маски с високоефективни филтри и брезентови защитни облекла и даде единия екип на майора.