Вълците от Кала
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Тъмната кула #5
- Год: 2003
- Язык: болгарский
- Переводчик: Марин Загорчев
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Вълците от Кала». Краткое содержание книги:
— Патова ситуация — измърмори Еди, като си спомни онзи ден край Западното море, когато Роланд се беше озовал в подобно положение. — Патова ситуация, брато.
— Какво стана? — попита Сузана.
Усмивката на Калахан помръкна. Несъзнателно потърка белязаната си дясна ръка.
— Вампирът направи предложение. Да пусне момчето, ако оставя кръста. Да се изправим един срещу друг невъоръжени. Неговата вяра срещу моята. Съгласих се. Господ да ми е на помощ, съгласих се. Момчето…
Момчето изчезва като в мътен водовъртеж.
Барлоу като че ли е станал по-висок. Косата му, пригладена назад по европейски маниер, стои като ореол. Носи черен костюм и яркочервена вратовръзка с безупречен възел и изглежда като част от мрака, който го заобикаля. Родителите на Марк Петри лежат мъртви в краката му, с разбити черепи.
— Изпълни своята част от сделката, шамане.
Защо да го прави? Защо не го прогони? Или направо да го убие? Нещо не е наред в тази идея, нещо наистина не е наред, но той не може да разбере какво. А и сложните думички, помагали му в трудни моменти досега, не могат да му послужат. Това не е неспособност да се съсредоточи, липса на душевна връзка или екзистенциалната криза на двайсети век; това е вампир. И…
И кръстът му, който досега искреше ослепително, вече не свети.
Страхът закипява в корема му като нажежени въглени. Барлоу се приближава към него и Калахан добре вижда острите му зъби, защото вампирът се усмихва. Усмихва се победоносно.
Калахан отстъпва крачка назад. Две. Опира се в ръба на масата, а тя е долепена до стената; няма къде повече да бяга.
— Тъжно е да видиш как вярата изоставя някого — казва Барлоу и се пресяга.
Какво може да го спре? Кръстът на Калахан е съвсем тъмен. Сега той е проста гипсова отливка, купена от майка му в един дъблински магазин за сувенири, вероятно на космическа цена. Силата, способна да събаря стени и раздробява канари, я няма.
Барлоу изтръгва кръста от ръката му. Калахан изстенва жално, като дете, което е осъзнало, че Торбалан съществува и търпеливо е дебнал в прашния долап. И тук той чува звука, който ще го преследва до края на живота му, от Ню Йорк и потайните пътища на Америка през събранията на „Анонимни алкохолици“ в Топека, където най-после ще зареже алкохола, до последната му спирка в Детройт и живота му тук, в Кала Брин Стърджис. Ще си спомни този звук, когато получи белега на челото си и очаква смъртта. Ще го помни, когато наистина умре. Две глухи изпращявания, когато Барлоу счупва кръста, и изтропването на отломките, хвърлени на пода. Ще помни също така невероятно абсурдната мисъл, която му хрумна, докато вампирът протяга ръцете си към него: „Боже, трябва да пийна нещо.“
Отчето погледна Роланд, Еди и Сузана с очите на човек, който си спомня най-ужасните моменти от живота си.
— Всякакви мисли и девизи съм чул на срещите на „Анонимни алкохолици“. За една от тях се замислям винаги, когато си спомня онази нощ. Когато Барлоу ме стисна за раменете.
— Коя? — попита Еди.
— Внимавай за какво молиш Господ. Защото може да го получиш.
— Получил си нещо за пиене? — изненада се Роланд.
— О, да. Получих нещо за пиене.
Ръцете на Барлоу са силни и непоклатими. Той дръпва пастора към себе си и Калахан изведнъж: разбира какво ще се случи. Той няма да умре. Смъртта би била избавление.
„Не, само това не“ — опитва се да извика, но от устата му се изтръгва само немощен, жалък стон.
— Хайде, отче — прошепва вампирът.
Той притиска устата на Калахан до вонящата плът на хладното си гърло. Тук няма неспособност за съсредоточаване, социално отчуждение, етични или расови противоречия. Само вонята на смърт и една вена, разкъсана и пулсираща с гнилата, заразна кръв на Барлоу. Няма чувство за екзистенциална загуба, постмодернистичен стремеж към смъртта на американската ценностна система, дори не религио-психологичната вина на западното общество. Само усилие да спре да диша завинаги, да извие глава или и двете. Не му се удава. Той задържа дъха си сякаш цяла вечност, кръвта се размазва по бузата и челото му като цветовете на войната по лицето на индианец. Напразно. Накрая Калахан постъпва като всеки пленник на алкохола — отпива.