Вълците от Кала
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Тъмната кула #5
- Год: 2003
- Язык: болгарский
- Переводчик: Марин Загорчев
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Вълците от Кала». Краткое содержание книги:
— Хайде, приятел. Тук ще забравиш всичко, дори името, което си получил, когато си бил голо, лигаво бебе, все още омазано с кръвта на майка си. Привързали са ти това име като консервена кутия за опашката на куче. Тук обаче не се налага да го влачиш. Ела. Хайде. Той обаче не помръдва. Чака и скоро шофьорът се връща с половин литър „Олд лог кабин“ в кафяв хартиен плик. Тази марка е добре позната на Калахан. Половин литър сигурно струва два долара и четвърт, което означава, че шофьорът е спечелил бакшиш от около двайсет и осем кинта. Не е зле. Но това е Америка, нали? Даваш много, а получаваш малко. А и ако уискито премахне ужасния вкус от устата му — несравнимо по-мъчителен от болката в обгорената му ръка, — ще си струва трийсетте долара до последния цент. По дяволите, ще си струва, дори да даде стотачка.
— Без драйфане — предупреждава шофьорът. — Ако започнеш да драйфаш, ще те сваля насред магистралата, кълна се в Господ, ще го направя.
Когато автобусът спира на Порт Оторити, Дон Калахан вече е пиян. Но не повръща; просто седи кротко и чака да дойде времето за слизане, за да се влее в ранната утринна тълпа под хладните флуоресцентни лампи: наркомани, таксиметраджии, ваксаджии, момичета, готови да ти духат за десет кинта, ченгета с палки, наркопласьори с транзисторчета, чиновници, идващи на работа от Ню Джърси. Калахан се смесва с тях, пиян, но кротък; ченгетата с палките не проявяват особен интерес към него. На автогарата мирише на цигари, пот и изгорели газове. Автобусите ръмжат. Всички тук изглеждат свободни. Под хладната бяла неонова светлина всички изглеждат мъртви.
„Не — мисли си той, докато върви към табелката с надпис ИЗХОД. — Не мъртви. Вампирясали.“
— Човече! — възкликна Еди. — Гледал си войните, нали? Гръцки, римски, Виетнамската.
Когато Стареца започна разказа си, Еди се беше надявал да претупа набързо историята и скоро да отидат в църквата и да разгледат онова, което бе скрито там. Не беше очаквал да се трогне, камо ли да се разчувства. Калахан бе изпитал неща, които Еди мислеше, че само той познава: тъгата на празните пластмасови чашки, търкалящи се по шосето, безнадеждността на ръждясалите табелки над бензиновите колонки, празния поглед на човешките очи в последния час преди зазоряване.
И най-вече непреодолимата жажда, която те мъчи понякога.
— Войните ли? Не знам. — Калахан въздъхна, после кимна: — Да, предполагам. Този първи ден прекарах по кината, след това спах в Уошинггън Скуеър Парк. Видях, че другите бездомници се завиват със стари вестници, затова и аз направих като тях. Ето пример как животът ми — самата ми същност — се беше променил в деня на погребението на Дани Глик. Няма да разберете веднага, но все пак следете мисълта ми. — Той погледна Еди и се усмихна. — И не се тревожи, синко, няма да говоря цял ден. Дори не цяла сутрин.
— Продължавай, разказвай, както ти е угодно, моля аз — подкани го Еди.
Калахан се засмя:
— Казвам благодарност-сай! Да, голяма благодарност-сай! Та мисълта ми беше, че се завих криво-ляво с „Дейли нюз“ и видях заглавната статия, която гласеше: „Братята Хитлер удрят в Куинс“.
— Мили Боже, братята Хитлер! Помня ги. Какви негодници. Обикаляха и пребиваха… кои? Евреите? Негрите?
— Всички. Издълбаваха свастики на челата им. Моята не успяха да довършат. Това е добре, защото след обезобразяването ми имаха намерение да продължат с нещо повече от побой. Но това беше няколко години по-късно, когато се върнах в Ню Йорк.
— Свастика — намеси се Роланд. — Сигула на самолета, който намерихме край Ривър Кросинг?
— Да — потвърди Еди и с крака си начерта пречупен кръст в тревата.
Тревата се изправи почти веднага, но Роланд се увери, че точно това трябваше да стои на челото на Калахан; ако го бяха довършили.
— През онзи късен октомврийски ден на 1975 братята Хитлер присъстваха само на заглавната страница, с която се бях завил — продължи Калахан. — По-голямата част от втория си ден в Ню Йорк прекарах в скитане и вътрешна борба с желанието да надигна някоя бутилка. Дълбоко в себе си не исках да се предам. Исках да се покая. В същото време чувствах кръвта на Барлоу, която ме изгаряше, все по-дълбоко и по-дълбоко. Всичко около мен миришеше различно, и не по-добре отпреди. Всичко изглеждаше различно, и не по-добре отпреди. Вкусът на кръвта му постоянно се връщаше в устата ми, вкус на развалена риба и вкиснало вино.