Вълците от Кала
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Тъмната кула #5
- Год: 2003
- Язык: болгарский
- Переводчик: Марин Загорчев
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Вълците от Кала». Краткое содержание книги:
Не се надявах на избавление. Никога не съм си го помислял. Покаянието обаче не е избавление, нали? То не се прави, за да умилостивиш Господ. Правим го, за да очистим съвестта си тук, на земята. А човек не може да се покае, ако е пиян. Тогава още не смятах, че съм алкохолик, но се чудех дали не съм вампирясал. Ако слънцето започнеше да ме изгаря и изпитах влечение към вратовете на жените, щях да имам отговор. — Калахан вдигна рамене и се засмя. — А може би към вратовете на мъжете. Нали знаете какво разправят за свещениците: че сме банда обратни, които знаят само да клатят кръстове пред очите на хората.
— Само че не си се превърнал във вампир — отбеляза Еди.
— Дори не във вампир от трети тип. Бях само покварен. Отритнат. Прокуден. Вонята му не ми даваше мира; виждах света сякаш през неговите очи — в различни оттенъци на сиво и червено. Червеното бе единственият ярък цвят, който бях в състояние да виждам години наред. Всичко друго бе сиво.
Тръгнах да търся кантора на „Ман пауър“; нали се сещате, фирмата за набиране на работници на надница. По онова време бях доста як и, разбира се, все още млад. Не открих „Ман пауър“. Намерих обаче едно място, наречено „Дом“. На Първо Авеню и Четирийсет и седма улица, недалеч от сградата на ООН.
Роланд, Еди и Сузана се спогледаха. Каквото и да беше „Дом“, то се намираше само на две преки от запустелия парцел. „Само че тогава не е бил запустял — помисли си Еди. — През 1975 там още се е намирала Артистична закусвалня «Том и Джери», специалисти в организирането на забави.“ Изведнъж съжали, че Джейк не беше сред тях. Момчето сигурно щеше да заподскача от възбуда.
— Какъв магазин беше този „Дом“? — попита Роланд.
— Не беше магазин, а приют. Мокър приют — с разрешена консумация на алкохол. Не знам дали беше единственият в Манхатън, но съм сигурен, че е бил един от малкото. Тогава не знаех много за приютите, но постепенно научих много. Запознах се и с двете страни на медала. Понякога аз раздавах супата в шест следобед и одеялата в девет; понякога бях сред онези, които сърбаха супата и спяха под одеялата. След щателен преглед за въшки, разбира се.
В някои приюти не те пускат, ако миришеш на алкохол. В други те приемат, ако кажеш, че от последната ти чашка са минали поне два часа. В трети — и те са най-малко — можеш да влезеш дори да си мъртвопиян, стига да позволиш да те претърсят за бутилки. След това те заключват в специално помещение с другите отрепки. Така не можеш да се измъкнеш за пиячка, ако ти се прииска, и никой няма да се притесни, ако започнеш да бълнуваш и да ти се привиждат разни работи по стените. В тези отрезвители не се допускат жени; опасността да бъдат изнасилени е твърде голяма. Това е една от причините по улиците да измират повече бездомни жени, отколкото мъже. Така казваше Лупе.
— Кой е Лупе? — обади се Еди.
— Ще стигна и до него, но засега само ще кажа, че той беше архитектът на алкохолната политика в „Дом“. Там алкохолът стоеше заключен, не пияниците. Човек можеше да получи чашка уиски, ако обещае да мирува. Даваха ни и успокоителни. Това не е особено препоръчителна процедура — не съм сигурен дори че беше законно, тъй като нито Лупе, нито Роуан Магръдър бяха лекари, — но явно действаше добре. Когато отидех трезвен в някоя напрегната нощ, Лупе ме впрягаше на работа. Първите два дни работих безплатно, после Роуан ме повика в кабинета си, който бе приблизително с размерите на килерче. Попита ме дали съм алкохолик. Отвърнах му, че не съм. Попита ме дали полицията ме издирва. Отговорих отрицателно. Попита ме дали се крия от някого. Казах: „Да, от себе си.“ Накрая попита дали искам да работя и аз заплаках. Той прие това за положителен отговор.
Прекарах девет месеца — до юни 1976 — в „Дома“. Оправях леглата, готвех, участвах в акции за набиране на дарения с Лупе или Роуан, водех алкохолици на събирания с микробуса на приюта, наливах алкохол в устата на хора, треперещи твърде силно, за да държат сами чашата. Грижех се за счетоводството, защото бях по-способен в това от Магръдър, Лупе или който и да е друг от персонала. Това не бяха най-радостните дни в живота ми и вкусът на вампирска кръв постоянно стоеше в устата ми, но все пак бяха спокойни дни. Не се измъчвах с много мисли. Просто стоях със сведена глава и правех каквото искаха от мен. Започнах да оздравявам.
По някое време през зимата си дадох сметка, че в мен настъпва обрат. Сякаш развивах шесто чувство. Понякога чувах камбанен звън. Ужасен и в същото време галещ ушите. Понякога, докато вървях по улицата, ми се струваше, че се спуска мрак, макар че слънцето грееше. Спомням си, че често поглеждах към земята, за да се уверя, че сянката ми още ме следва. Можех да се закълна, че няма да я видя, но тя винаги беше там. Слушателите му се спогледаха.