Вълците от Кала

Стигнаха вратата на къщата точно когато Калахан изпращаше децата. Те бяха може би най-красивите, които Роланд бе виждал. С катраненочерна коса, стигаща до раменете на момчето, а пък на момичето бе вързана с бяла панделка и се спускаше чак до кръста. Очите им бяха тъмносини. Кожата им — бледокремава, а устните — яркочервени. По страните им имаше ситни лунички. Децата погледнаха Роланд, после Еди и накрая Сузана, облегнала се на кухненската врата с парцал в едната ръка и чашка за кафе в другата. По лицата им се изписа еднакво изражение на любопитство. В очите им личеше предпазливост, но не страх.

— Роланд, Еди, запознайте се с близнаците Тавъри — Франк и Франсин. Росалита ги извика; Тавъри живеят на по-малко от половин миля, истина е. Ще имате картата до вечерта и съм почти сигурен, че няма да сте виждали по-хубава. Те са много талантливи.

Близнаците се поклониха подобаващо.

— Много ни помагате, затова благодарност-сай — каза Роланд.

Двете деца се изчервиха по съвсем еднакъв начин; благодариха смутено и понечиха да се измъкнат. Преди да се шмугнат през вратата, Роланд постави ръце на раменете им и тръгна с тях по алеята. Интелигентността, личаща в пронизителните им сини очи, го удиви дори повече от невероятната им детска красота. Не се съмняваше, че ще начертаят картата; не се съмняваше и че Калахан ги е извикал, за да напомни едно нещо на онези, които се правеха, че не ги интересува — ако никой не се намеси, след месец едно от тези хубави деца щеше да се върне като пълен идиот.