Сакатият бог

— Армия ли наричаш това, капитане?

— Ще трябва да свърши работа, нали?

— Та какво точно се очаква да направим?

— Ще разберете, сигурен съм.

Още няколко смяха.

— Още гущери ли ни чакат, капитане?

— Не, Релико, с тях вече се оправихме, забрави ли?

— Проклет да съм, нещо да пропускам?

— Никакви гущери. Нещо още по-грозно и гадно всъщност.

— Е, добре. Щом не са гущери.

— Чакай малко — извика ефрейтор Риб. — Капитане, накара ни да седим тук цял следобед? За да ни кажеш само това?

— Не съм виновен, че имахме кръшкачи, ефрейтор. Трябва да взема някой урок от Сорт или от Кайндли може би. Капитанът заповядва, войниците изпълняват. Така уж трябва да става. Но пък всички вие вече сте други… специални случаи, така ли? Ще изпълнявате заповеди само ако ви харесат? Заслужили сте си го, или нещо такова? Как? С това, че живеете, след като приятелите ви умряха? Защо умряха? Точно така. Изпълняваха заповеди — все едно дали им харесваха, или не. Представи си. Решава той дали да се появи тука, или не, какво значи това? Отдаване на почит към падналите ви другари, предполагам, онези, които умряха вместо вас.

— Може да сме се прекършили.

Отново не можа да разпознае гласа. Почеса се по брадата и поклати глава.

— Не сте. Ходещите мъртъвци не се прекършват. Още не ви е прещракало това в главите, а? Ще бъдем малката лична армия на адюнктата. Но твърде малка — всеки може да види това. Значи, не че тя иска да умрем. Не го иска. Всъщност може би дори се опитва да спаси живота ни — къде взима редовните в края на краищата. Където и да е, най-вероятно не искате да сте там. Тъй че може би смята, че сте заслужили отдих. Или може би не. Кой знае какво мисли адюнктата за каквото и да било? Иска това, което е останало от тежките и морската пехота, в една рота. Съвсем просто.

— Знаеш повече, отколкото казваш, Фидлър.

— Така ли, Корик?

— Да. Имаш Драконовата колода.

— Знам едно. Следващия път, когато ви дам заповед на всички, няма да чакам цял ден, докато я изпълните. Следващият войник, който опита това с мен, го изхвърлям при редовните. Вън от специалния клуб, завинаги.

— Свободни ли сме, капитане?

— Не съм решил още. Всъщност изкушавам се да ви накарам да седите тук цяла нощ. Просто за да ви го набия в главите, ясно? Онова за дисциплината, онова, за което умряха приятелите ви.

— Схванахме го още първия път, капитане.

— Ти може да си го схванал, Кътъл. Готов ли си да заявиш същото за останалите?

— Не.

Фидлър седна на една канара на ръба на падината и се помъчи да се успокои. Вдигна очи към нощното небе.

— Наистина, не е ли красива онази нефритена светлина?