Червеношийката
- Автор: Несбё Ю
- Серия: Хари Хуле #3
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ева Кънева
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Червеношийката». Краткое содержание книги:
— На концерта на „Рага“ на Юстивала хората танцуваха май по-лудо, не мислиш ли?
Хари усети как сърцето му заблъска в гърдите, щом чу плътния й глас до себе си.
Том стоеше до стола на Елен в офиса й.
— Извини ме, дето бях малко рязък в колата в центъра.
Тя не го чу да влиза и подскочи от уплаха. Все още слушалката в ръка, но не бе успяла да набере номера.
— О, няма нищо — махна с ръка тя. — Аз съм малко… нали знаеш.
— В предменструално настроение?
Вдигна очи към него и разбра, че той не се шегува, наистина искаше да прояви разбиране.
— Може би — отвърна тя. Защо е влязъл в офиса ми, та той никога не го прави?
— Дежурството свърши, Йелтен — кимна той към часовника на стената. Беше десет часа. — С колата съм. Ще те закарам.
— Благодаря, но първо трябва да говоря по телефона. Ти тръгвай.
— Личен разговор ли?
— Не, не, просто…
— Тогава ще те изчакам тук.
Валер се отпусна в стария канцеларски стол на Хари, който изскърца недоволно. Погледите им се срещнаха. По дяволите! Защо не каза, че разговорът е личен? Сега вече беше късно. Дали той разбра, че тя е открила нещо? Елен се опита да разтълкува погледа му, но щом я обзе паника, дарбата й сякаш изчезна. Паника ли? Вече знаеше защо никога не се чувства добре в компанията на Валер. Причината не се свеждаше нито до емоционалната му студенина, нито до възгледите му за жените, чернокожите, анархистите и хомосексуалистите, нито до склонността му да използва всяка законна възможност да употреби насилие. Нямаше да се затрудни начаса да изброи десетина други полицаи, които надминават Том Валер по тези пунктове, но в тях все пак бе успяла да открие нещо позитивно, заради което си струваше да общува. Положението с Том Валер обаче бе различно и тя знаеше защо; Елен се страхуваше от него.
— Впрочем. Може да почака до понеделник.
— Хубаво — изправи се той. — Да тръгваме тогава.
Валер караше една от онези японски спортни коли, които Елен оприличаваше на лоша имитация на ферари. Ергономичните седалки притискаха раменете, а тонколоните сякаш заемаха половината от вътрешното пространство. Моторът бръмчеше гальовно, а светлината от уличните лампи преминаваше светкавично през купето, когато пресякоха кръстовището. От колоните се точеше фалцет, който тя постепенно се научи да разпознава:
Принс. Принца.
— Ще сляза тук — Елен се насили да прозвучи непринудено.
— И дума да не става — Валер погледна в огледалото. Превоз от врата до врата. Накъде отиваме?
Тя устоя на желанието да отвори вратата и да побегне.
— Оттук наляво — посочи Елен.
Бъди си у дома, Хари.
— Намерихме го — Валер прочете името на улицата от табелата върху стената на къщата и зави.
Уличното осветление мъждукаше повече от оскъдно над пустите тротоари. С периферното си зрение Елен виждаше малките четириъгълници светлина, които се плъзгаха по лицето му. Дали е разбрал, че тя знае? И дали вижда как държи ръка в чантата си, съобразява ли, че тя стиска до болка черното флаконче с газ, купено от Германия; показа му го през есента, когато той твърдеше, че с отказа си да носи оръжие излага на опасност и себе си, и колегите им? Нали тогава дискретно й намекна за възможността да й набави такова огнестрелно оръжие, което да се скрие удобно навсякъде по тялото, при това нерегистрирано, та в случай на „злополука“ нито да могат да го проследят, нито да обвинят нея? В онзи момент не сметна предложението му за сериозно, помисли го за някоя от обичайните му полусадистични мачовски шеги и го отмина с усмивка.
— Просто спри до онази червена кола.
— Но номер четири е следващият блок — възрази той.
Тя ли му е казала, че живее на номер четири? Вероятно. Сигурно е забравила. Чувстваше се като ушата медуза, толкова прозрачна, че той може да види как сърцето й препуска бясно.