Червеношийката

Валер затръшна вратата на колата зад себе си.

— Никой не е говорил с Аюб, нито е видял или чул нещо за него — измърмори той. — Тръгвай.

— Добре — кимна Елен, погледна в огледалото за обратно виждане и потегли наляво от ръба на тротоара.

— Чувам, че и ти си почнала да харесваш Принс.

— Така ли?

— Във всеки случай си усилила звука, докато бях навън.

— А?

Трябва да се обадя на Хари.

— Има ли нещо?

Елен гледаше втренчено напред към мокрия черен асфалт, който блестеше на светлината от уличните лампи.

— Да има нещо ли? Какво да има?

— Не знам. По вида ти съдя, че се е случило нещо.

— Нищо не се е случило, Том.

— Някой да е звънял? Ей! — Том подскочи на седалката и се подпря с две ръце на арматурното табло. — Не видя ли тази кола? Какво ти стана?

— Sorry.

— Да поема ли аз?

— Шофирането ли? И защо?

— Понеже караш като някоя…

— Като какво?

— Забрави. Попитах дали някой е звънял.

— Никой не е звънял, Том. Иначе щях да ти кажа, нали!

Трябва да се свържа с Хари. И то бързо.

— Защо тогава си ми изключила телефона?

— Какво? — Елен го погледна ужасѐно.

— Гледай си пътя, Йелтен. Попитах защо…

— Казах ти, никой не е звънял. Сигурно сам си изключил телефона! Неволно гласът й изтъня и тя чу пискливия си тембър.

— Добре, де, Йелтен. Успокой се, само попитах.

Елен се опита да изпълни съвета му. Да диша равномерно и да мисли само за уличното движение около себе си. Зави надясно и пак наляво към гаража на полицията. През целият път усещаше изпитателния поглед на Том.

След срещата с Ракел Фауке Хари не погледна часовника нито веднъж. Даже пообиколи насам-натам с Линда и се запозна с неколцина колеги. Разговорите вървяха мъчително. Питаха го каква длъжност заема, а след отговора общуването вече не вървеше. Вероятно по неписано правило в ПСС не бива да се задават много въпроси. Или пък просто не им дремеше. Още по-добре! И той не проявяваше особен интерес към тях. Върна се на мястото си пред тонколоната. На няколко пъти мерна червената й рокля. Доколкото успяваше да прецени, тя обикаляше и вече не разговаряше с никого. Не бе танцувала, в това бе почти сигурен.

Боже мой, държа се като някой тийнейджър, помисли си той.

Все пак погледна часовника. Девет и половина. Какво пречи да се приближи до нея, да каже няколко думи, да види какво става. И ако не става нищо, да подвие опашка, да изтърпи танца, обещан на Линда, и да се прибере у дома. Ако не става нищо ли? Какво си въобразява той? Та тя е омъжен полицейски инспектор. Има нужда от питие. Не. Пак погледна часовника. Изтръпна при мисълта за обещания танц. Към къщи. Повечето колеги вече бяха развеселени и пияни. Но дори и трезви едва ли биха забелязали, че новият старши инспектор с офис в дъното на коридора е изчезнал. Най-добре да се втурне през вратата, да слезе с асансьора, навън дори го чака преданата му кола. А и Линда очевидно се забавлява на дансинга, притиснала до себе си млад полицай, който я върти с лека усмивка-закачливка.