Татко

Гледа ме втренчено още няколко секунди.

— Добре тогава, почивайте си тук и ако се почувствате зле, обадете се на някоя от сестрите. Не се безпокойте за баща си, сега той е добре. Доктор Чад ще ви се обади сутринта.

Джоан и Марио пристигат петнайсет минути по-късно. Тя сяда до мен. Очите й са зачервени от плач. Марио играе ролята на невъзмутимия мъж, но диша тежко, а кожата му под брадата има синкав оттенък. Отново разказвам всичко.

Джоан иска да види татко. Знам защо; страхува се, че той ще умре, преди да го е видяла за последен път. Тя упорства пред сестрата, която накрая отстъпва и вика лекаря. Той се обажда в интензивното и обяснява положението.

— Можете да се качите за няколко минути, но той е в безсъзнание и няма да разбере, че сте при него.

„Исусе — стена наум, — вие нищо не знаете, докторе. Той нямаше да разбере, че сме при него, дори и да беше в съзнание.“

Отиваме в интензивното. Не се чува музиката на Музак. Може би дават почивката на уредбата през двата почивни дни на седмицата. Може би пускат тази музика само в часовете, разрешени за посещения. Интензивното отделение обаче е същото: малки помещения, отворени към голям център с монитори.

Посрещат ни миризмата, потискащата тишина, блясъкът на апаратурите. Завесите пред стаята на татко са дръпнати и ние едва виждаме очертанията му в тъмнината. Спокоен е, сякаш е мъртъв, но диша нормално. Все още е на система, катетърът отново е поставен, към носа му е прикрепена тръбичка за кислород. Изглежда като един от мъжете в капсула във филма „2001 година“. Няма вид на човек, който е още на този свят. Толкова е измършавял, че бузите му са хлътнали. Като мумия е: жълтеникав, балсамиран край бреговете на Нил.

Джоан отива до леглото и го целува по челото, прокарва гальовно ръка по главата му. Когато го целувам и го галя, усещам, че кожата му е суха като пергамент, копринено гладка. Джоан плаче, после се обръща и се вкопчва в мен. Обгръщам я с ръце, притискам я към себе си; тя се разтърсва от ридания. Те освобождават нещо в мен и аз не мога да се сдържа. Гледам над главата й и плача.

Сестрата идва. Извежда ни навън и ние бавно минаваме под ярките светлини, заобиколени от черни лица в бели униформи. Джоан все още се държи за ръката ми.

Когато стигаме до фоайето, казва, че иска да отиде до тоалетната. Аз също влизам в мъжката тоалетна. В огледалото изглеждам като изрязана фигура от хартия, като че ли около главата ми има някакво празно пространство, в което тя някак не приляга, сякаш съм част от лошо направен фотомонтаж. Стоя там, вторачен в собствения си образ, и топлата вода тече над ръцете ми. Все още съм облян в пот.