Татко

Връща се към нещо, за което почти нищо не знам. Дядо ми продава фермата си и отваря магазин в Маната, но на мене винаги се казваше, че се е преместил в града, за да могат момичетата да учат в гимназията там. Не съм знаел, че е продал фермата на брат си. Кимам усърдно, надявайки се той да продължи. Едва чувам последните изречения, произнесени почти шепнешком: гласът му заглъхва като радиостанция.

— Никога няма да разбера това, Ед. Татко е добър фермер, той не иска да отваря магазин. Никога няма да стане добър търговец.

И с това се приключва. Татко седи, вторачен в скута си, ръцете му са обърнати с дланите нагоре. Изчаквам една-две минути, после се връщам към рисунката си. Татко изглежда така, като че ли ще се разплаче. Продължавам да работя. Завършвам ескиза и започвам импасто. Искам да успея да завърша цялата картина с едно позиране.

Почти съм приключил със смесването на боите, осигурявам малко светлина в пенумбра, когато излиза Алиша. Тя е в градските си дрехи, отива си, работният й ден е приключил. Спира се и поглежда над рамото ми.

— Ти наистина си го хванал, господин Тремънт. Художник си, не си измисляш! Никога досега не съм познавала истински художник!

Спирам, дръпвам се назад и поглеждам нагоре. Слънцето е ниско зад нея, виждам светлина между краката й през найлоновата рокля. Не носи комбинезон. Забелязва погледа ми и кръстосва крака, както стои права зад мен.

— Искаш да ме нарисуваш?

Смее се и слага ръка зад главата си.

— Мога да стана чудесен модел, нали? Едва ли срещаш често момичета с моя тен и с едно зелено око.

Тя наистина е великолепна в светлината на залязващото слънце.

— Бих те нарисувал с удоволствие, Алиша, но какво ще каже госпожа Кеслер?

Ретуширам леко носа на татко.

— Не тука, о, не! Старата госпожа ще изпадне в истерия. Ще трябва да дойдеш у дома. За малката Джесика ще бъде удоволствие да гледа как истински художник рисува майка й.

Смее се отново, но остава с кръстосани крака.

Прибавям малко охра на фона над главата на татко. Прекалено съм възбуден, за да се съсредоточа върху лицето. Поглеждам го. Няма представа какво става: самият аз не знам. Тя сигурно ме взема за страхотен мухльо.

— Е, добре; не дръж баща си тук твърде дълго. Захладнява.

Вдигам глава и й се усмихвам — тя стои там, на фона на залеза.

— Ще го прибера скоро, Алиша. Желая ти приятна вечер. Ще се видим утре.

Тя ме поглежда: зеленото й око сякаш ме пронизва.

— Правилно.

Тръгва и отново ме поглежда. Смее се.

— До утре.

Гледам я как се отдалечава; движи се грациозно дори и с ниски обувки. Не откъсвам поглед от нея, докато завива към паркинга.