Татко
- Автор: Уортон Уильям
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Переводчик: Благовеста Дончева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Татко». Краткое содержание книги:
Завършвам картината си след половин час. В нея има нещо толкова тъжно, безвъзвратно отминало. Определено няма да я покажа на мама. А е добра, дори твърде добра…
През следващата седмица ходя по два пъти на ден в дома да храня татко. Майка се чувства сравнително добре, но е влудила Джоан с изискванията за болногледачката. Започва да изглежда безнадеждно, след като говори с дванайсет и майка обърна палци надолу за всяка една от тях.
Майка се опитва отново да върши всичко сама у дома, а аз се стремя да я възпирам и това отнема по-голяма част от времето ми. Един ден се връщам и я заварвам да плеви задния двор. Заявява, че не може да гледа цветята на татко, задушени от плевели. Освен това тя плеви седнала, и то само лесните плевели. Какво може да направи или да каже човек? След този случай, между две хранения на татко, се налага да се заема и с плевенето.
Не знам дали госпожа Кеслер надуши лекия флирт между мен и Алиша, или причината е в графика, но тя е преместена във вечерна смяна. Може би така е по-добре. Нейната жизненост и радост от живота ми действаха по един недвусмислен начин. Един ден тя ми разказа, че е била отгледана само от майка си — също както малката Джесика живее без баща. Има нещо около жените, които живеят без мъж, което силно ме привлича.
Питам се до каква ли степен съм повлиял на Марти в отношенията й към мъжете. Опитвал съм се да не й се бъркам в живота, но човек никога не знае.
Събота вечер е. Отивам на вечеря у Санди и Пат Мок — мои дългогодишни приятели. Били остава при майка. Решавам да се отбия и да видя как е татко; убеждавам се, че спирам точно за това. Вече го бях хранил в шест часа.
Когато влизам в стаята му, виждам, че състоянието му се е влошило. Татко изглежда мъртъв, ако се изключи високо, дълбоко, предсмъртно хъркане. Чувал съм го сам няколко пъти и то преди повече от трийсет години, но това не се забравя. Той е блед, зеленикавобял и лицето му е покрито с пот. Бързо изскачам от стаята и виждам Алиша — върви срещу мен, усмихва ми се.
— Алиша, би ли проверила татко? Състоянието му е критично!
Търся госпожа Кеслер, но не я намирам. Старшата сестра е в другото крило, раздава лекарства. Втурвам се при нея.
— Моля ви, сестра, елате с мен; баща ми може би умира!
Тя е дебела и поне шейсетгодишна. Затътря се след мен по коридора.
Когато влизам в стаята, Алиша разтрива китките на татко. Сестрата му мери пулса на едната ръка, аз — на другата; той е слаб и неравен. Мери му кръвното налягане. Стрелката не помръдва над петдесет. Поглежда ме.
— Алиша, телефонирай в болницата. Да изпратят веднага линейка!
Обръща се към мен.
— Умеете ли да давате първа помощ?
Кимам утвърдително. Мисля за вечерта, когато учех татко да го прави, неговата гнусливост и нежелание да прави изкуствено дишане уста в уста. Питам се защо тук, в оздравителния дом, няма реанимация.
— С изкуствени челюсти ли е?
Клатя отрицателно глава. Вече съм в шок.
Сега не можем да напипаме никакъв пулс. Тя хваща татко за краката и го издърпва към края на леглото. Накланям главата му назад и започвам дишане уста в уста. В същото време започвам и сърдечен масаж. Държа носа на татко и вкарвам с все сила въздух в него, две вдишвания на всеки единайсет секунди. После спирам дишането и се концентрирам върху масажа. Натискам около шейсет пъти в минута. После се връщам обратно към дишането.
Влиза Алиша и съобщава, че линейката е на път. Сестрата й нарежда да масажира краката на татко. Те вече са на петна и посинели.
Сещам се за аутопсията, нарисувана от Рембранд в Амстердам… или Ватикана? Опитвам се да не мисля за това, което върша. Алиша идва до мен и прави сърдечен масаж, а аз се концентрирам върху дишането. Сестрата непрекъснато мери кръвното налягане и често проверява зениците на татко. Казва, че приближаваме до осемдесет на петдесет; състоянието му като че ли се подобрява.
Питам се докога ще издържа. Облечен съм в костюм и риза с вратовръзка. Целият съм вир-вода. Започва да ми се вие свят. Опитвам се да мисля за нещо друго освен за това кога, по дяволите, най-сетне ще дойде тази линейка.
Продължавам с дишането уста в уста; устните на татко са хлъзгави от лигите му. Сестрата казва, че кръвното му налягане е стигнало до деветдесет на шейсет. Поглеждам я за секунда; самата тя е пред сърдечен пристъп. Все пак ние успяваме да поддържаме живота в него.
Сега влагата около устата на татко засъхва; устните му са сухи, както и моите. Между дишането уста в уста правя няколко дълбоки вдишвания за себе си. Дори и чорапите ми са мокри от пот; пред очите ми играят черни точици. Продължаваме отчаяно; все още никой не идва. Събота вечер е и персоналът е намален до минимум.