Дяволската колония

Секунда по-късно Джордан плъзна странично АТВ-то си и спря до нея. Майсторската маневра я накара да се запита дали не я е пуснал нарочно да го задмине.

Все пак, когато свали шлема и очилата си, на лицето му бе изписана същата радостна възбуда, каквато чувстваше тя самата. Половината му лице беше покрито с прах и приличаше на същински енот.

Вероятно и тя не изглеждаше по-добре.

Той взе бутилката си с вода и изля половината върху главата си, после почна да пие. Каи гледаше как адамовата му ябълка подскача нагоре-надолу. Джордан тръсна коса и й се усмихна, от което горещият ден стана двойно по-горещ.

— Какво ще кажеш за две от три? — попита той и кимна към друга пътека.

Каи се разсмя и свенливо се извърна. Въпреки всичко се чувстваше чудесно.

— Мисля, че е по-добре да се връщаме — каза тя и извади телефона си, за да провери часа. — Излязохме преди два часа.

Изобщо не си бе давала сметка колко са се забавили. Времето беше минало неусетно, докато се бяха надпреварвали, спирайки тук-там да разгледат стари петроглифи или да надникнат в някоя от старите мини в стените на каньоните.

Джордан малко оклюма, но се съгласи.

— Права си. Ако се забавим още, Айрис и Алвин ще вдигнат потеря да ни издирва. А и не бих се отказал от малко хапване… тоест, стига да не са пак пиньоли.

— Тоовути — поправи го тя.

Той кимна одобрително.

— Браво на вас, госпожице Куочийтс. Ставате истинска пайют, а? — Тупна се с юмрук в гърдите. — Аз гордее се.

Тя игриво замахна с шлема си към него.

Джордан отскочи и извика с лукава усмивка:

— Добре, предавам се! Да се връщаме.

По обратния път караха с по-спокойно темпо, без да излизат от пътя и без да бързат, наслаждаваха се на всеки миг заедно.

Когато спряха под навеса, Джордан я подхвана за ръката, докато слизаше, и пръстите му я стиснаха малко по-силно от необходимото. Тя понечи да се дръпне, но видя, че лицето му изведнъж е станало напрегнато.

— Нещо не е наред — прошепна Джордан и посочи. — Виж, има пресни следи от гуми.

И наистина, навсякъде в прахта се виждаха следи. Но къде бяха самите коли? Изведнъж си даде сметка колко притихнало е всичко, сякаш нещо дебнеше със затаен дъх.

— Трябва да се махаме оттук… — започна той.

Но преди да успее да направи и крачка, мъже в пустинни бойни облекла наизскачаха сякаш отникъде и се пръснаха в широка редица. Сърцето й сякаш се качи в гърлото и я задави. Моментално осъзна, че вината е нейна. Знаеше как са я открили. „Имейлът…“

Джордан я помъкна назад… но се озова пред чудовищно висок рус мъж, също с камуфлажни дрехи. Мъжът извъртя карабината си и го блъсна с приклада в лицето.