Злокобен танц
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Деница Минчева
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Злокобен танц». Краткое содержание книги:
11
Това е само малка извадка от всички човешки страхове, формиращи митичното. Можем да дадем още много примери — страх от високото („Шемет“), от змии („Сссс“), от котки („Окото на котката“), от плъхове („Уилард“, „Бен“) и всички онези филми, които постигат ефекта си чрез погнусата. Отвъд тях има още по-широки граници на митологичния хорър, но трябва да запазим нещо и за по-късно, нали?
А и без значение колко конкретни примери разгледаме, винаги ще се връщаме към онези уязвими точки на човешките фобиите, точно както повечето валсове разчитат на една и съща основна стъпка. Хорър филмът е затворена кутия с манивела отстрани и целият ни анализ се свежда до това — въртим манивелата, докато човечето на пружина изскочи отвътре, току пред лицето ни, сграбчило брадва и садистично ухилено. Точно като при секса, това преживяване е желано, но подробното му обсъждане може да стане доста монотонно. Вместо да се въртим отново и отново около една и съща мисъл, нека приключим това кратко разискване на хорър филмите в тяхната роля на мит или приказка с онова, което очевидно е Големият Удар: самата смърт. Това е големият коз, който всички страшни филми крият в ръкава си. Но те не си пазят тази карта, както би го направил опитен играч на бридж, който разбира смисъла и възможните последици от решението си. Държат го като хлапето, което ей така, на инат си стиска Черния Петър. Тъкмо в това се крие както най-голямото ограничение на хорър филмите като изкуство, така и техният безкрайно пленителен, морбиден чар.
„Смъртта“, мисли си в един момент момчето Марк Петри от „Сейлъмс Лот“, „това е когато чудовищата те спипат.“ И ако трябва да обобщя всичко, което някога съм казвал или писал за хорър жанра в едно изречение (и много критици биха казали, че точно така е трябвало да постъпя, ха-ха), то би било тъкмо това. Тук не става дума за възприятието на възрастните относно смъртта. Това е просто една груба метафора, която не оставя почти никакво място за възможното съществуване на рай, ад, нирвана или ония приказки за голямото колело на кармата, което се върти, така че, банда, със сигурност ще се разплатим в следващия живот. Не, това е гледна точка, която — като повечето страшни филми — не се занимава с философски предположения относно отвъдното, а само с онзи конкретен момент, когато животът угасва. Смъртта, умирането, са единственото универсално явление в нашия живот, за което нямаме никакви психологически или социологически данни, които да ни помогнат да се подготвим и да знаем какво да очакваме, след като ни се случи. Знаем само, че всички умират. И макар да има някакви правила — етикет ли би трябвало да се нарича? — по въпроса, конкретният момент обикновено ни хваща неподготвени. Хората умират по време на секс, докато се возят в асансьора, докато пускат монети в паркинг автомата. Някои свършват насред кихавица. Някои умират в ресторанти, други в евтини хотели, а има и такива на които им се случва, както си седят на тоалетната. Никой не може да разчита, че ще умре в леглото си и ще е подготвен за смъртта. Затова би било много необичайно, ако не се страхувахме от смъртта. Понеже тя просто винаги… присъства, нали? Голямото неизвестно в живота на всеки то нас, безликият баща на стотици религии, толкова неуловимо и непознаваемо, че дори не е удачно да се обсъжда по партита и коктейли. В хорър филмите смъртта се превръща в мит, но нека да е ясно, че това става на най-първичното ниво — в хорър филмите смъртта, това е когато чудовищата те спипат.
Ние, почитателите на хорър филми, сме виждали хора пребити, изгорени на клада (Винсънт Прайс в ролята на Великия Инквизитор във „Всепобеждаващия червей“ на АИП, вероятно най-противният хорър филм, продуциран от голямо студио през шестдесетте, в кулминацията на филма си организира истинско барбекю), застреляни, разпнати, прободени с игли в очите, изядени живи от скакалци, мравки, динозаври, дори хлебарки, виждали сме хора обезглавени („Знамението“, „Петък 13-ти“, „Маниак“), виждали сме да им изпиват кръвта, да ги поглъщат акули (кой може да забрави разкъсания окървавен детски пояс, деликатно побутван от морските вълни при брега?!) и пирани; виждали сме злодеи, които, крещейки потъват в подвижни пясъци или в киселинни басейни; виждали сме хора смазани, разтеглени или раздути то смърт, а в края на „Ярост“, на Браян Де Палма, Джон Касавитис буквално се взривява.