Хроники на звеното

- Какво е положението при теб, Пешо, видя ли какво се случва?

- Видях, много ясно. Зомбита, копеле. Зомбита в Квартала. Събудих се от зверско ръмжене, бяха налазили нагоре по стълбите и охраната се видя в чудо, докато ги изтрепа. Сега ги изхвърлят през джама, че стана купчина тела тук. Половината блок беше тръгнал да ни яде, хубаво че сме добре въоръжени тук горе в апартамента.

- Иво при теб ли е?

- По работа с братята е някъде, но звънна, че идват. Сега съм пратил момчетата да прочистят целия блок, вие къде сте?

- Ние сме в Офиса, тъкмо влязохме...

- Ами добре, съберете агитката, обезопасете входа откъм вас и идвайте тук да мислим какво правим...

- Окей, след малко сме при теб, брат. - Затвори телефона и се обърна се към Мимето: - Тук в ресторанта има ли някой от нашите, персонала?

Мимето поклати глава и се разплака.

- Когато дойдох нямаше никой. Само локва кръв в кухнята, тръгнах да я чистя, ама тогава ме нападнаха...

- Ясно. Каквото - такова. Хайде да скачаме в подземието и да цепим към Щаба, там ще мислим отвисоко какво ще правим.

Силвестър хвана едно зомби за крака и го хвърли през високата оградата на къщата им. Дворът започваше да се опразва, а тримата братя според Иво, който ги гледаше от терасата, май искрено се забавляваха. Не действаха с пушките, а с кукритата, не ги бяха оставяли през последния половин час. Целият двор беше покрит с глави и парчета от зомбита. Кръвта, или по-скоро течността, която изтичаше от тях, беше по-тъмна, по-гъста и имаше гаден мирис на разложено. Прочистваха двора на къщата заради входа към подземието. Иво беше решил, че няма да е лошо да го обезопасят колкото се може по-бързо. Когато ги атакуваха първите зомбита, бяха близо, но той не повика подкрепления, защото предположи, че тримата братя и сами ще се справят. Оказа се прав. Още едно зомби изхвърча над оградата и се чу как се размазва от другата й страна.

- Брат ми, заеби, яко си тап. Пръво го утепвай т’ва, а па после го метай.

- Не ща, цапат мноо. Тука смрад яка стана, че ги хвъргам само, отвън ше си ги тепаме после.

Иво се засмя. Горките зомбита всъщност нямаха никакви шансове. Влезе в къщата и сложи да си прави кафе. И той да свърши някаква работа.

Седяха на покрива, всеки хванал бинокъл, и наблюдаваха случващото се. Не беше добра ситуацията. По улиците бяха плъзнали не хиляди, а десетки хиляди озверели създания. Мишо изпсува.

- Така е, Михаиле, така е. Яко шибана работа - каза Пешо, захапал цигара.

- Копеле, не може да оставим хората от Квартала ни в това положение. Просто не можем.

- Няма да ги оставим, Мишка, няма да ги оставим. Само дай да помислим малко какво да правим...

Телефоните бяха спрели да бачкат и те бяха минали на радиостанциите. Гледаха с биноклите и не им се говореше много. Не беше забавна гледката. Долу си ставаше касапница, паникьосани хора тичаха между блоковете, по градинките, измежду блоковите пространства, а зомбитата ги преследваха, хващаха, убиваха и ядяха. Всъщност невинаги в тази последователност, в повечето случаи яденето беше преди убиването, което беше още по-гадно. Представете си какво е чувството да те гризат, хапят, разкъсват с тъпи зъби десетина озверели и приличащи на хора създания. Въобще не трябва да е приятно. Но това си е поредното доказателство, че паниката не е простила на никого. Паникьосаш ли се - умираш. Петър и компания затова бяха стигнали толкова далече, защото не се паникьосваха, хладнокръвни бяха, паникьосваха се обикновено враговете им.