Хроники на звеното
- Автор: Велков Андрей
- Серия: Български психар #2
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 9786191503315
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Хроники на звеното». Краткое содержание книги:
„Още повече кръв. Още повече насилие. Още повече уличен език. Просто прекрасно!“
- Драго, дръж го само тоя хуй да не ме ухапе...
Чичката се мяташе като бесен, но не беше толкова лесно да се освободиш от захвата на едрия металист. Той принципно беше кикбоксьор, обаче нали от години тренираха заедно всичко накуп, беше се превърнал в доста комплексен боец и съответно ключовете, които владееше, бяха железни.
Варела цели две минути се опитваше да напипа някакъв пулс, дори за една бройка да бъде ухапан, но в последния момент ловко си дръпна ръката. Изправи се, наби един профилактичен шут в главата на чичката и изпсува:
- Д’еба майка му Тоя наистина е умрял.
- Аре стига бе! - Михаил клекна до главата на нападателя си, запали цигара и се загледа внимателно в него.
Човекът (по-скоро създанието) отчаяно се опитваше да се докопа до него, но не можеше да мръдне и сантиметър. Все пак Драго беше към 110 кила чисти мускули. С дългата си руса брада и с цялостното си скандинавско излъчване той наистина можеше да мине за викинг. Само излъчването му беше скандинавско обаче, душата му си беше категорично балканска. „Много му пасва тази тениска на „Моторхед“ в момента“, помисли си Мишо. После пак се втренчи в чичката. Цялата долна част на лицето му беше омазана в кръв, но най-интересни бяха очите му Това не бяха очи на човек, бяха се променили - нямаше бяло, нямаше зеници, ириси и такива неща, а всичко беше станало сиво-черно. От слъзните канали течеше някаква черна слуз и изглеждаше, все едно плаче с черни сълзи.
Зад гърба им се чу силно ръмжене. Мишо стана, обърна се и видя как към тях се набират двама тийнейджъри. Някак зловещо се придвижваха. Това не бе точно тичане, по-скоро бе бързо ходене, но все едно хем някой им дърпа конците, хем са им поникнали повече стави; движението им беше накъсано, някак си на сегменти, и това ги правеше да изглеждат противно.
Михаил захапа цигарата си, изчака ги да се доближат, видя, че очите им са като на чичката, и когато бяха на около три метра от него, извади патлака си и ги простреля в главите. Толкова бързо стреля, че отделните звуци от изстрелите се сляха в едно. Тренировките с Радо и Събев си казваха думата. Двете създания вече с издухани глави, голям беше калибърът, се строполиха на асфалта. Мишо се обърна и насочи пистолета към главата на чичката, който все още се опитваше да го докопа.
- Остави на мен, брат - спря го Драго, бръкна в мартенса си, извади кама и я заби в тила на зомбито, което потрепна, изпъна се като струна и умря. Или по-правилно беше да се каже умря пак, но този път по-качествено.
Драго стана, отиде до трупа на едното тийнзомби и почисти ножа си в тениската му, преди да го прибере в кубинката си. Варела въздъхна и си отвори една бира, отпи, оригна се и дълбокомислено обобщи:
- И к’во, пичове. Зомби апокалипсис, а?
Мишо поклати глава.
- Зомби очевидно, но доколко е апокалипсис, тепърва ще преценим...
Доста време отне да се разбере какво се е случило, а не е като да не си блъскаха учените главите, след като всичко приключи. Стана ясно, че слушането на чалга е много опасно и че от прекалена консумация на подобна музика не само се става категорично малоумен и тъп, а както се случи в конкретния случай в Мордор, се става и зомби. Кофти си го отнесоха чалгарчетата, ама много кофти. Всички те, които бяха имали досег със CC324, за една-единствена нощ леко умряха, а след десетина часа „адаптация“ се превърнаха в зомбита. Не бяха съвсем като тези от филмите де, мордорските можеха да спринтират по петдесет, сто, някои дори и по двеста метра, което ги правеше по-неприятни от тези във филмите на Ромеро, но за сметка на това не бяха заразни. Нещо им се бе преебало в мозъка, но какво беше комплексното нещо, катализирало зомбиращия процес, не стана ясно.
След десетте часа превръщане (приблизително десет часа бяха, при някои по-малко, при някои повече) тези вече не-хора плъзнаха по улиците в търсене на храна. Не се хранеха само с мозък, хранеха се с всичко, което можеше да бъде сдъвкано от човешкото тяло. Бяха доста гадни, когато спринтираха, но след това ставаха бавни и можеха да се ускоряват отново чак след час-два, явно им трябваше презареждане.
Та точно бяха минали първите девет-десет часа, когато зомбитата налазиха Мишо, Варела и Драго. Варела допи бирата си и си помисли, че точно онзи ден беше гледал „Нощта на живите мъртви“ по кабелната в малките часове. Ебаси майтапът, оня ден на филм, днес на живо.
- Пичове, аре да се изтеглим до ресторанта и да се затворим в Офиса, к’во ще кажете? -предложи Мишо и посочи няколко силуета, които се насочваха към тях откъм паркинга.
- Съгласен съм - каза Драго и тръгнаха, без да се бавят.